Встъпително изказване на Христо Иванов пред Националната конференция на „Да, България“

От моята оставка минаха 10 месеца – доста време, за да е необходимо да правя равносметка. Оставката ми говори сама за себе си. Осъзнат акт на поемане на отговорност. През тези месеци партията не просто продължи напред, тя показа своя потеницал и капацитет. Екипът на парламентарната група, Изпълнителния съвет и Националния съвет показаха целия огромен потенциал, съсредоточен в отборното начало на работа на “Да, България”. От сърце благодаря на колегите от първия ред, че показаха, че тази партия е истинска общност с дълбоки резерви от капацитет, мъдрост и политическо умение. Това е най-добрата новина на българския политически терен – че ние от “Да, България” заедно с партньорите от “Демократична България” и парламентарната група на ПП-ДБ продължаваме напред.

Благодаря на колегите от органите на партията и на парламентарната група. Браво, колеги. Националната конференция решава как да продължи. На “Да, България” не са ѝ необходими авторитетни фигури, които да задават тона и тезиси, на които да се стъпва. В дневния ред има широкообхватни промени в устава. Движението ще може да реши как да приложи всички научени уроци, изводи от грешки и слабости, които сме допуснали. Има от какво да избираме – идеи, хора, характери, профили. В заключителната точка движението и Националната конференция ще изработят политическа декларация. Това ще стане при избрано ново ръководство. Не са необходими политически тезиси, свързани с конкретиката на това, което ни очаква.

Моята роля като един от вас – редови член, готов да сподели опит и черногледство. Малък трик, който сме свикнали да правим. Опитвам да кажа най-лошия сценарий и после да се изненадаме, че не се случва.

Има една книга: “Когато отваряме нова страница, идва моментът да положиш най-голяма грижа везните да са точни и да определиш времето.” В този контекст времето е преломно. Навлизаме в нова епоха. В “Да, България” от години предсказвахме това. Това не е новина за нас, не е новина за никого. Огромна промяна се случва. Тази промяна, освен констатацията на това, че се случва, изисква внимателно осъзнаване на политическите последици за нас в България и за нас в Европа. Именно това осъзнаване е голямата политическа задача, която следва оттук нататък. Преди всичко за гражданите, и едва след това за партиите и политиците. Случващото се в най-голяма степен се определя от два фактора – разпадът на либералния международен ред, какъвто го познаваме – и огромната технологична промяна. Това не е само изкуствен интелект, а цялата сума от технологични революции, които довеждат просвещенския проект до логичната му кулминация и едновременно поставят въпроса за неговата посока оттук нататък, но и на правото му да съществува. Казано иначе, онова, което Витрувианският човек създаде по свой образ и подобие, се изправя пред него и го поставя на един обратен Тюрингов тест: какво означава, че си човек, пита подобието.

Това е преломен момент – базова промяна в комуникацията, индустирите, уменията и т.н. Огромният въпрос пред човечеството е как ще озаптим този тигър. Либералният модел, независимо от всички дефицити, трябва да си даваме сметка, че представлява най-сериозният исторически опит за модел, основан на мира, международната система, изключващ войната като средство. Пред очите ни се руши този модел. Не просто гаранциите за сигурност, но и съюзите, международните институции, договори, норми, самата идея за правила в международните отношения. Войната се върна. Тези два източника на промяна – технологичната и разрушаването на либералния модел – се усилват и обуславят взаимно. Всичко това е коментирано многократно. Въпросът е да погледнем значението за нашата работа.

Първо, трябва да разбираме, че това има дълбоки структурни причини. Не е случайна приумица на един президент или движение, което се добира до властта в една от най-важните демокрации. От тая кнст тр да очакваме, че нещата няма просто да отминат, да се развеят, да се върнат обратно към това, което приемаме за нормално. Тепърва ни предстои да се адаптираме към новата реалност, която е незаобиколима в един или друг смисъл. Няма връщане назад. Дано не съм прав, ама надали. Промяната е дълбоко и задълго.

Второ, никой няма план. Това което се случва, не е плод на стратегия. Никой няма ресурса да определи това, което се случва, независимо в какво ни убеждават. Дори в крайна сметка да надделее някой от позитивните сценарии, дори администрацията в САЩ да ограничи деструктивните ефекти на своите действия и да започне да реализира политиките си по щадящ за международната сигурност начин, дори да потвърдим съюза НАТО, дори ЕС и други международни фактори да успеят да ребалансират системата, макар и при различна роля на САЩ, в обозримо бъдеще единственото сигурно е повишеното ниво несигурност, непредсказуемост, хаос, сериозна мотивация за използване на груба сила от различни играчи.

Духът е изпуснат от бутилката и е трудно да се върне обратно.

Трето, каквото и да стане в Украйна, нетният резултат до момента е, че войната и ползването на груба едностранна сила, нарушаването на фундаментални норми и Устава на ООН, просто защото можеш, бяха легитимирани. Грубата сила се върна с шут в центъра на международните отношения и то в сърцето на Европа. Не става дума само за Украйна, а за неща, които наблюдаваме през последните месеци.

Гренландия, Канада, търговските отношения. Сила в нарушение на норми и принципи. Предстои ни несигурност. Когато говорим за връщане на риска от война, трябва да разбираме, че става дума за изключително широк спектър от рискове. Значи ли това, че утре Русия или друг ще ни нападне с военна сила? В степен, безпрецедентна за последните 20 години, това не може да бъде изключено. Трябва да го калкулираме в държавното си и житейско планиране. Трябва да разбираме, че всички аспекти от живота ни ще се заразяват с много по-висока степен на несигурност и риск. Важи за международната система, в която живеем. Разрушаването на огромното цивилизационно усилие да се ограничи използването на сила води до инжектиране на стимул към агресия на всички нива в човешкото общество и сектори на живот. Това е последицата на наблюдаваното в международен план. Когато някой развърти бухалката, много други хора ги засърбяват ръцете. Това ще е характеристика на новия период, в който навлизаме.

Презумпцията за мир и сътрудничество трябва да се ориентира към въпроса за несигурността. Този модел може да бъде критикуван, но няма спор, че става дума за безпрецедентно в исторически план цивилизационно усилие. Разрушаването на това не води към корекция, а до поставяне под съмнение на самите основи. Никой не може да каже какво следва, никой не може да разчита, че следва подобрение. Хаос и несигурност.

Четвърто, няма прецеденти или прогнози как ще се развият технологичните промени и ефектите им – особено в силова конкуренция между всички играчи на терен. Основите на Просвещението посвоему достигнаха кулминация и предел, отвъд които идва неизвестност. Просвещенският проект е огромно усилие от много векове. Заложеното на карта не е момент на конфликт от последните 30 години. Подложени на атака са много по-дълбоки и фундаментални цивилизационни елементи.

Пето, независимо от този негативизъм, това, което става, носи възможности. Разпадът на американския мир е моментът на истината за Европа. Ако успеем да го използваме трезво и сериозно, да изградим нов модел на демократичен национален суверенитет, това може да донесе позитиви.

По отношение на България – след 1989-а година в развитието на страната следваме външни модели, норми и ориентири, без да ги осмислим като свои:

“Можем изцяло да делегираме навън проблемите със сигурността – това е работа на Вашингтон и Брюксел. Нищо лошо не може да ни се случи, защото началниците от Европа или САЩ ще се намесят.”

Тези аксиоми доскоро управляваха не само политическия живот, а идеята за политически риск в България. Днес България за съжаление е страна с външен скелет, чието обществено развитие е основано на идеята, че всичко важно и дългосрочно зависи от някой извън нас. Политическата и гражданската култури са фатално обвързани с тази идея. Ние или ще заминем при тях, или ще ги докараме тук. Силни сме не защото сме организирани, не защото можем да управляваме властта, а защото нормалният свят ще ни се притече на помощ. Това свърши. Реалността е, че българската средна класа, нормалният бизнес, гражданите от демократичната общност, не сме калкулирали в житейския си модел идеята, че сами ще трябва да сме гаранти за своята свобода, сигурност, достойнство, просперитет. Рекалкулирането на всичко това е следващият огромен политически преход, който предстои. Става дума за нещо, което засяга нашия личен живот, качеството ни на живот. За съжаление, твърде много от описаното важи също за ЕС и най-развитите му страни-членки. За да може ЕС ефективно да замести САЩ – особено предвид възможността САЩ да е наш опонент в бъдеще – съюзът ни трябва да премине през огромна трансформация. Става дума за мобилизиране на обща подкрепа за съвършено друго отношение към сигурността и готовността да се правят жертви за нея. Дори ЕС да реализира този преход навреме, трябва да разбираме, че нищо не гарантира, че това ще обхваща същия кръг държави. Става дума за ново доверие, ново разбиране за солидарността. Необходимостта заедно да се браним пред съвършено реални сценарии на агресия. Нищо не гарантира, че България ще се окаже в този кръг на доверие и солидарност. Влизането в еврозоната не е достатъчно. Трябва фундаментално да променим вътрешния си разговор за ЕС. От мрънкане какво ни дава и кога ще си го вземем, ще трябва да преминем към въпроса какъв принос ние сме готови да дадем. Ако искаме да сме в ядрото на ЕС, а не в периферията му или в задния двор на някой кокорбашия, трябва да можем да мобилизираме обществена воля да сме част от решение на проблемите, да имаме отговор на въпроса какъв е нашият принос, а не вечно да сме мрънкащите вносители на сигурност отвън.

България трябва спешно да изгражда вътрешен държавен скелет, който да гарантира с наш ресурс четири насъщни ценности – да си гарантираме свободата, закоността, човешкото достойнство. Това трябва да можем да го правим тук, без да чакаме някой отвън да ни го донесе в паничката. Трябва да можем да поставим сигурността като нов смислов център, разбирайки я в по-широк смисъл. Трябва да можем да проведем модернизация, да гарантираме конкурентоспособността на българската икономика и бизнес. Трябва да можем да гарантираме принадлежността си в ядрото на ЕС. Ако не успеем да решим дори една от тези задачи, България ще е друга страна и то много по-лоша. Това е огромна политическа задача. Тя изисква политически субект, който може да го направи. Да поиска властта, за да приложи тази програма. Това е голямата ни политическа задача, която новото ръководство трябва да реши. Въпросът е имаме ли такъв субект? Пригоден политически инструмент ли сме за решаването на тези задачи. Ако не, какво ни е нужно?

Не, не сме – поне не в достатъчна степен. И “Да, България”, и нашите партньори от “Демократична България” бяха основани до голяма степен на аксиомите, че преходът към ефективно работеща демокрация просто не е завършен, че остава малко, че е достатъчно да мобилизираме обществен ресурс, за да завършим започнатото и да живеем щастливо завинаги като хобити. Това беше наивно и очаквано не успяхме в степента, в която искахме. Подчертавам и собствената си отговорност. Общественият и електорален потенциал не само за предизвикване на промяна, но и за налагането ѝ – оказа се недостатъчно и исторически неадекватно. Външният модел, на който разчитахме, вече е агонизиращ. Опитвахме се да говорим на политически език, който все по-малко произвежда политически смисъл. Вървяхме срещу течението на историята. Добрата новина е, че в “Да, България” и “Демократична България”, в дясното пространство, в демократичната общност имаме ресурса, нужен, за да сглобим такъв политически субект. Има ги хората, има го политическия опит. Даже не говоря за потенциала на средната класа, веднъж осъзнала своя съвършено нов проблем. Не говоря за гражданския сектор в по-широк смисъл, а за чисто политическия сегмент. Трябва да можем да активираме целия този политически материал, да го мобилизираме, за да имаме такъв инструмент. Вярвам, че новото ръководство, заедно с нашите приятели в “Демократична България” и по-широката демократична общност, ще изгради необходимото. Новото ръководство ще изработи и сложи на масата своята стратегия и този процес ще започне още днес.

Нека формулирам няколко урока от правеното досега:

Първо, идеологията има значение. Така формулираните четири големи ценности – гарантиране на свободата, закоността и човешкото достойнство, сигурността като център на всички политики, модернизацията и конкурентоспособността като основи на просперитета, отстояването на европейската ни принадлежност – тези задачи по естество са десни. Решавани са единствено от демократичната десница в различни политически прераждания. Няма алтернатива нито вляво, нито в КОй сегмента. Никой не може да носи историческата отговорност за такива каузи, освен субект, който носи генетичния идеологически код на десницата. Това означава много работа и изработване на политики не просто за тези четири въпроса. Трябва ни дясна демократична доктрина за всяка секторна политика, привличане на огромен спектър от експертен потенциал. Трябва да се обърнем ясно и сериозно към средната класа с нова оферта, защото средната класа има най-много да губи. Средната класа в България, българският нормален бизнес, който инвестира тук, хората, за които образованието е важна инвестиция – те имат най-много да губят, ако изпуснем някоя от тези четири задачи. Това не е абстракция или плашило. Имаше времена, когато тези неща изглеждаха нафталинени. За съжаление, всеки един български гражданин, особено тези, които имат да губят в начина си на живот, трябва по съвършено нов начин да оценят рисковете за своя начин на живот. Не става дума фронтовата линия в Украйна, а за нашия си праг. Трябва много ясно да го артикулираме и обясним пред средната класа. В наше лице може да има генерационен политически инструмент, защото това усилие е поколенческо и изисква дълготрайна отдаденост. Трябва да разберем, че повече не можем да чакаме помощ отвън. Трябва да инвестираме много повече време, пари и усилие в политиката като фундаментална сигурност за просперитет. Политиката не е въпрос на личен интерес и увлечение. Всеки български гражданин трябва да се ангажира политически, ако иска да гарантира начина си на живот. Няма друг начин да решим уравнението.

Трябва да покажем воля за обновление и разширяване и в този смисъл благодаря на генерал Атанасов. След доста време на говорене за необходимостта да надградим “Демократична България” вече има готовност да преминем към действия. Ние сме длъжни да излъчим ясен сигнал, да дадем надежда на нашите избиратели, че можем да си поставим ниво и хоризонт на амбиция, които съответстват на сигурността на момента. Да надградим, да поемем инициативата, да се разширим идейно чрез хора, нови лица, партньорства. Изключителна отговорност имаме в това отношение и се надявам новото ръководство да работи приоритетно по това. Трябва да инвестираме в политическа работа, основана на идеята за коалиционност и търсене на широки съгласия. Знам, че това невинаги е комфортно, но ако искаме да сме големи и да формираме мнозинства около ценностите и четирите големи национални задачи, това ще е дълъг процес. Хората в България да могат да осъзнаят тези четири задачи като свой насъщен интерес.

Осъзнаването, че тези въпроси са на тезгяха ще изисква дълго време, макар че от гледна точка на нагласи и мироглед потенциалът за такива мнозинства съществува. Трябва да работим в по-широк кръг политически и обществени организации, които ще бъдат различни, с които имаме трудна история. Трябва да можем да преодоляваме всичко това при много ясна идейна, идеологическа характеристика и много сериозен задълбочен разговор с членове, симпатизанти, поддръжници. Вече се е случвало да се парим от тва, но необходимостта от търсене на широки съгласия само ще нараства. Трябва ясно да си кажем – ние искаме властта. Трябва да излезем от протестно-корективния режим. Не искаме властта заради властта – доказали сме го. Не я искаме на всяка цена, но трябва да разберем, че не може да не поставяме във фокуса на нашите усилия взимането на властта като категорична цел. Така можем да реализираме програмата си. Да наложим трайна, устойчива, генерационна траектория на страната в този изключително сериозен момент. Това става само от позиция във властта. Второ, защото властта е място. Ако там не сложим вашите тела, ако ние от демократичната общност не вземем това място, там ще бъдат други. Тези, които не трябва да са на власт. Няма друг начин това да се случи. Няма друг начин да ги спрем. Запомнете – онази аксиома, че отвън ще дойдат чичковците да ни спасят – това просто свърши. Трябва да надраснем културата, че сме протестна общност, която сезонно спира нещо, изпокарва се и накрая се разотива. Не можем да оперираме повече по този начин. Трябва да разбираме, че политическата формация, която се примирява с ролята на опозиция дългосрочно, постепенно престава да бъде политическа. Моментът не позволява да продължаваме подобна политическа незрялост. Трябва да настояваме за системност – институциите, правилата, дългия хоризонт. Особено това важи за “Демократична България”, която се утвърди системно като пазител на републиката. Много пъти е по-лесно да вземем определена пиарска позиция, без да мислим за вс последици, но трябва да мислим за системния характер на нашите действия. Трябва да настояваме за принципите на отговорност и екипност. Да си го кажем – аз от политическото отвъдно мога да си го позволя. Партиите не са стажантски програми, бюро по труда или пенсионен фонд. Не можем да поддържаме организационна култура, в която някой има очаквания да получава назначения. Да бъде пазен или ланисран само защото е наш. Трябва да разбираме, че ни трябва ясна етика на принос, отговорност, отборна игра. Общият интерес пред личния. Невинаги ни се получава. Трябва да разбираме, че деморализацията настъпва бавно, на малки дози, но цената е огромна и не е просто политическа. Трябва да настояваме за умереност и скромност. Ако искаме да сме лидери, да налагаме национален дневен ред по големите теми, това ще включва хора, които мислят малко по-различно от нас. Невинаги ще можем да си позволяваме да бъдем въвличани в съответни поляризации, колкото и отделни части от ядрото ни да настояват за това. Трябва да разбираме, че понякога следва да се въздържаме от това, в името на по-големия хоризонт. Трябва да развием нов политически език, в който можем да апелираме към най-дълбоките основания на българския граждански патриотизъм, на любовта към България и любовта към Европа. България е толкова голяма, колкото е целият континент. Това е нашата голяма родина. Трябва да можем да апелираме към тази емоция, за да мобилизираме воля, ресурс, действия в името на четирите задачи, които очертах.

В заключение, това, за което говоря е усилие за подновяване на българската република и нейния демократичен суверенитет на собствено, вътрешно основание. Републиката ни е завладяна и вече не можем да разчитаме на помощ отвън, а идват трудни времена. Ако искаме да гарантираме свободата, законноста, модернизацията и просперитета и мястото си в Европа, трябва да се преборим за своята република. Ние, тук, сега.

А що е република?

Обществено устройство без метафизични основания, което гарантира публичността на властта и я подчинява на постоянно изпитание за съответствие с общественото благо, справедливостта и гражданските добродетели на носителите на тази власт.

Републиката е обективирана в правна форма, в различни процедури и институции, но нейното дълбоко основание винаги е изискването за поддържане на обществен стандарт за морално достойнство, лични добродетели и справедливост, чрез които да се постига общото благо.

Казано иначе, републиката е вечна разходка до Пирея. Продължение на онзи преход на Сократ, заедно с Главкон, по време на който започва диалогът Държавата, или, както Цицерон го превежда – Републиката. Защото републиката е постоянен диалог, Сократическо изпитание, което пита всеки от членовете й – какво е твоето гражданско достойнство?! То също е един тест – докажи, че си морално и интелектуално пригоден да се самоуправляваш.

А нашата република, както казах, днес е завладяна. Нейните институции са парцелирани и превърнати в бащиния. Пеевски е само видимата част от това положение – политическа трансмисия. Своеобразен връх на това обръщане на републиката в бащиния беше решението на Конституционния съд по последните поправки в Конституцията. Без да се интересува от дълбокия проблем с правосъдието, то премахна усилието прокуратурата да бъде извадена от състоянието на безконтролност, на черна борса за политическо влияние и гарант за обсебването на властта в републиката. Едновременно с това, КС обяви този модел на корупционно завладяване на държавната власт за част от конституционната ни идентичност и, потвърди и разшири собствената си претенция да определя по свое усмотрение кое съответства и кое не на републиканския модел и форма на управление, дори и в противоречие с волята на Народното събрание.

Добре, ще попитате, а кое е собственото основание на нашата република?

Отправната точка на нашия собствен републиканския преход е по-особена. Това е пътят на Левски до Бесилото. Именно Левски в своите оскъдни писания формулира идейната база и истинската конституционна идентичност на нашата република. Той задава стандарта на добродетел чрез своето себеотрицание в делата си и плаща справедливата цената за всичко това като увисва на бесилото “със страшна сила”. На това се удържа тя.

Има в този път и една липса – онези, които не се появяват да опитат да свалят арестанта от каруцата, онези, които са равнодушни свидетели на осъждането му, които не спират обесването, онези, които накрая дори загубват гроба му.

Ето защо, да си гражданин на българската република, означава да разбираш необходимостта да превърнеш сърцето си в кенотаф, в символичен гроб на Апостола и постоянно да се питаш, а да не би и аз да съм част от мълчаливото отсъствие на равнодушието и примирението.

Мисля, че ако поставим в основата на политическите си усилия това разбиране, ще успеем в своята част на прехода. Колкото и да ни се струва труден теренът пред нас. Имаме всичко друго необходимо, тук, в тази зала и в нашата общност.

На добър час!