Политизирайте се!

15 декември 2016, четвъртък Facebook Twitter Viber

Последния път, когато говорих пред толкова много хора, си подадох оставката. Сега е малко по-хубаво, защото аудиторията е много приятна. Когато се готвех за тази вечер, през цялото време мислих как да стоим малко по-далеч от раждането, зачеването, заявяването – защото мислех, че не сме готови. Но явно има неща се случват, когато трябва да се случат.

Личен е този момент за мен – не само заради датата, защото вчера се роди вторият ми син. Когато се роди първият, беше буквално дни след като станах министър. Очаквайки това събитие, когато се заклевах в Народното събрание, си казах, че по никой начин не бива да забравям едно нещо. И то е, че се хващам с цялата тази история заради кауза и само заради кауза.

Успях донякъде да спазя това обещание, но сега искам да кажа малко повече за тази кауза и за това, какво аз наричам българска мечта. Названието на този въпрос произлезе от това, че аз някъде казах, че българската политика не произвежда понятието „българска мечта“ – то не съществува на нашия политически език. А трябва.

Моята мечта е съвсем проста: тя е да възпитам децата ми като българи с усещане за корен и да могат един ден, заедно с всички деца на нашата генерация, да изберат България за свой дом. Без да го усещат като някакъв труден избор. Това е съвсем просто нещо. Но за да се случи то, трябва да можем да отключим един друг път на развитие на страната, трябва да можем да я тласнем в една по-висока енергийна орбита на развитие.

Искам да ви покажа нагледно това – тази графика отразява едно изследване на Харвард от 2005 г. То показва, известната на изследователите Голяма стена. Тя разделя 2 групи страни – едната група са страни с икономическа свобода, с върховенство на правото, със силни институции и икономика, която е базирана на предприемача. И тези страни са над границата от 10 хил. долара на глава от населението годишен доход. Под нея са страни с много корупция, без силни институции, без върховенство на правото, без икономическа свобода.

България е под тази Голяма стена и това, което трябва да направим, е да говорим за това как бихме могли да я счупим, да минем отвъд нея. Вижте Полша (линията в жълто) – това е една страна, която е намерила в себе си ресурсите, политическия консенсус, визията да се развива и е счупила тази стена доста отдавна. А това е графиката на българското развитие досега (линията в синьо). И искам да ви обърна внимание на едно нещо – известно време ние сме растели като Полша.

Страната ни може да бъде нещо много по-добро, отколкото е в момента, и голямата ни задача е как да я върнем към този растеж. Има два сценария от тук нататък:
Сценарий „Стабилност“. Проекцията в бъдещето показва, че Голямата стена си остава недостижима. Това обаче е реалният сценарий, ако не направим нищо. А когато погледнем какво се случва около нас, когато знаем какво е състоянието на институциите в България, в това положение, в което сме в момента, ако не намерим начин бързо да отскочим от него като от дъно, в един момент ще погледнем нагоре и ще виждаме някогашното дъно. Ние не можем да останем дори на нивата, които са в момента, без ясен план за това как да оттласнем страната от дъното.

Сценарий „+2%”. Ако имаме такъв план и качим дори с 2% растежа, който имаме в момента, тогава ще се върнем към една предишна динамика от предишен период. Ние имаме реалистичен шанс да прескочим тази стена, точно когато децата на нашето поколение бъдат изправени пред въпросите къде искат да живеят.

Периодът от 2000 до 2007 г. обаче бе период на голям икономически ръст в световен план. Периодът на нашето закачане за локомотива на Европейския съюз, който тогава изглеждаше все още като нещо абсолютно – краят на историята се беше случил на територията на ЕС, а ние просто трябваше някак си да се поставим там и всичко ще се реши.

Днес нито глобалната икономическа конюнктура е такава, нито ЕС вече е нещо толкова магическо колкото в този период. Трябва да измислим план „Мюнхаузен“ – как да се извадим за косите и да почнем да растем по-бързо.

Антикорупция. Какъв е проблемът с корупцията и защо се фокусирам върху него? Проблемът с корупцията не е просто това, което бива откраднато. Оказахме се богата страна. Плащаме откраднатото и пак можем да плащаме – дълбоки са джобовете на бюджета. Още по-големият проблем е, че за да бъде откраднато това, което бива откраднато, се рушат институциите. Краде се бъдещето, задушава се развитието на хората.
За да има един успешен млад човек хиляди институции, хиляди други или не са успешни, или трябва да си търсят успеха някъде другаде.

Позволете ми да разкажа една случка. Бяхме за една подобна среща в един град в централна България, няма да споменавам името му. И след срещата отидохме на вечеря. В ресторанта дойде при нас сервитьорът и донесе една бутилка шампанско – каза, че един господин ми я праща, за да почерпи. Господинът дойде, каза че иска да ми стисне ръката, защото и той разбирал, че трябва да има съдебна реформа. И аз му казах – Как стигнахте до този извод? А той каза – Аз се казвам Митьо Моторчето и съм собственик на кариера за чакъл. Ако някой не знае, чакълът е един от начините да се краде от пътно строителство. И каза – при мен дойдоха от ГЕРБ и ми казаха, че повече няма да съм собственик на тая кариера. И така, и по други белези можем да знаем, че в страната тече процес на уедряване на корупционните вериги, елиминират се по-дребни играчи. И той казва – аз отидох при адвокат, и му казах „Ще се борим и съм готов да си платя на съдията каквото каже – А, не! Ако не си от ГЕРБ, не можеш да си платиш на съдията“.

Това се нарича завладяване на държавата – дори не можеш да си платиш подкуп. Човекът искаше да се върне „демократичната корупция“ от предишния период… Не пледирам за връщането към предишния период, както можете да се сетите. Но наистина корупционният модел, който имаме и чиито метастази се задълбочават още повече, започва да убива дребните корупционери от предишните периоди. Това, което се разказва в тази история, е, че корупцията не стои на едно място, тя се развива, задълбочава, изяжда още повече институции и става все по-зле.

Става все по-зле и около нас и ако не се стегнем, ще имаме голям проблем. И твърдя, че без да се справим с този проблем и да имаме здрави институции, няма да можем да постигнем нито една от мечтите. Няма да можем да имаме нито образование, нито да се справим с картелите, за които е толкова модерно напоследък да се говори. Нито да върнем хората в България, нито дори със земеделието да се промени нещо.

Наскоро четох Петър-Емил Митев, някъде беше писал, че за да разбереш българина, трябва да разбереш дребния собственик, еснафа. Имаме данъчна отчетност в България от ХV в. и това, което виждаме в нея, е дребни собственици на ниви, на малки работилнички някъде в градовете. Османската империя не е могла да го вземе това нещо от българите. Съветската можа, ама парадоксът е, че и сега в Европейския съюз го губим отново. Парадоксът е, че сега изведнъж виждаме как България се превръща в латиноамериканска страна, в която няколко семейства държат огромни земеделски земи и всмукват огромна част от субсидиите. Това е просто пример за това колко далеч стига корупционният рак, с който трябва да се справим.
Другото, което искам да кажа, е, че този Сценарий “+2%“ не е предмет на обсъждане от политическата система, от т.нар. системни политически партии, както ги нарече уважаемият г-н Цветан Цветанов. Ние сме изправени пред поредни избори, току-що минахме през поредни избори.  Темата за това как да се справим с корупцията, как да има върховенство на закона, как да имаме силни институции, не е част от дневния ред на българската политическа класа, изградена от големите системни партии. Смениха се всичките в последните години на власт – БСП, ГЕРБ, ДПС не е слизала, или поне части от нея, никога от власт. Тази тема не присъства, т.е. ние някак си трябва отвън да я наложим.

Ние опитахме всичко – всички извънполитически, граждански средства, които можеха да бъдат приложени, бяха приложени. Имаше не един, множество най-различни протести, имаше референдум, имаше граждански инициативи, имаше всичко възможно. И въпреки това, съдиите отново са на улицата да протестират срещу действия на Главния прокурор, а той се включва в телевизионно шоу. Всичко възможно извън политическите средства ние сме го изпитали.

Затова аз казвам днес тук пред вас, че е време да пренесем тази битка на политически терен. Без да я водим в парламента, без хора като вас да са там или да имат представители там, ние няма да можем да направим Сценарий “+2%“ част от дневния ред на страната. Не говоря дори да го реализираме.

Трябва да мислим как да направим голям фронт, който да си поставя тази цел, защото нито един от играчите, които са представени в тази зала, сам не може да го направи.

Аз лично разбирам и знам, че трябва да направим нова политическа сила по няколко причини.
Едната от тях е, че има една генерация хора, които са готови да влязат в политическа роля, да изгубят своята политическа невинност. Но искат да го направят с нещо свое, искат да го направят от свое име и от свое лице, и да му придадат своя история. По-трудно е да бъдат привлечени в някоя къща, която е строена от друг и носи спомени и истории за други хора. Другото е, че има няколко неща, които трябва да се опитаме да направим, за да можем да обединим повече хора около тази идея политически.

И това дали ще има нова партия е техника, тя е техническа цел. Стратегическата ни цел е и това, което искам да поставя като тема, защото тук не е въпросът просто аз или ние да говорим някакви неща. Въпросът е как да изградим една общност, която да е носител на тази кауза, онзи ускорен начин на развитие.

Тук са представени както политици, които са и трябва да бъдат част от нея, така и хора от граждански организации, пишещи хора, мислещи хора, говорещи хора. Въпросът е как да структурираме тази общност, така че тя наистина да изнесе и да наложи темата за справяне с корупцията и освобождаването на страната от корупционния плен като централна тема.

Едното нещо, което тази общност трябва да има, е ясна кауза. Ние сме същите, познаваме се, знаем си и различията и това е прекрасно. Когато имаме ясна кауза и тя е дефинирана, и ясна цел, това позволява както да не се вторачваме толкова в нещата, които ни различават, така и да отличаваме своите чувства. Защото, когато има хора, които никога не са направили нищо срещу корупцията в своя живот и по никакъв начин не са заели позиция, и искат изведнъж да се снимат с тази тема, е лесно да се види този факт.

Каузата дава сила, защото ние нямаме нито пропагандната машина, нито някога тя ще бъде на наша страна, нито големите пари ще бъдат на наша страна. Нито имаме политически машини извън София. Имаме голям проблем – ако това не ни накара да съзреем политически, не да регистрираме нова партия, ако това не ни накара да се осъзнаем като една общност, която да работи заедно, вероятно нищо няма да постигнем.
Тази общност трябва да мисли за себе си като нова политическа генерация и тук не става дума за възраст. Тук става дума за налагане на друг политически дневен ред, за промяна в курса на страната, тук става дума за утвърждаване на нова политическа култура. И когато го казвам това, нямам абсолютно никакви морализаторски намерения, често са ме подозирали в това нещо. Политическата култура не е въпрос на личен морал, не е въпрос на високи етични трептения на духа, тя е въпрос на споделено усещане за приличие, за прагматизъм. Трябва да дойде ново политическо поколение от хора, които имат определени неща, които знаят, че са прекалено скъпи.

В момента нашите политици плащат чудовищна политическа цена – чудовищна цена, за да държат хора като Цацаров и Пеевски на сцената. Ако можеха да не го правят, вероятно нямаше да го правят, очевидно трябва да я плащат тази цена. Трябва да дойдат хора, които са свободни от тези зависимости и могат да не плащат тази политическа цена. Или ще се състои тази нова генерация, или ще бъде поредното изгубено поколение. Има не малко такива, това е безрадостна историческа съдба.
Общността трябва да надхвърля клишетата на лявото и на дясното. Аз не знам вече в България тези клишета на кого говорят нещо, освен на няколко все по-радикализиращи се агитки. Ние трябва да можем да говорим за темите по същество и за политиките по същество, и да търсим прагматични решения отвъд тези доктринални въпроси. Разбира се, това, с което трябва да се замени сегашното положение на нещата, е едни условия за правене на бизнес, в които предприемачеството да може да изнесе на гърба си тази промяна.

Естествено, че предприемачът – едър и дребен бизнес, трябва да бъде гръбнакът на нашите усилия и трябва да бъде целта на това усилие. Но ние трябва ясно да заявим, че работим за силни национални институции. Без силна държава, без силна България, ние не можем да се справим с предизвикателствата.

Когато от Изток се ерозира принципът за ненарушимост на границите по толкова чудовищен начин, ние трябва да разберем, че ако този принцип падне, ние няма да получим Солунската митница. Но имаме много голям шанс да загубим Кърджали. И няма да бъдем бенефициенти на териториално разширение, ние ще бъдем донори на територия. Ние имаме интерес този принцип да бъде запазен, а този принцип се отстоява със здрави институции.

Ние трябва да можем да погледнем темата за бедността и за ограничаване на социалното неравенство в очите. Няма начин да говорим за българската мечта на хора, чиято мечта е да си оправят зъбите. Тази тема за бедността трябва по някакъв начин да намерим отговор и на нея и да започнем да говорим за нея.

Времето на Брюкселския мит свърши. Ние сме едно поколение, една генерация политическа, която беше свикнала да аутсорсва грижата за общата ни съдба навън. Някак си, ще влезем в ЕС или в НАТО и това ще реши много от проблемите ни, от там ще заемем държавност, ще заемем институционални модели, ще заемем добри практики, както се казва. Ще дойдат едни чичовци, ще напишат едни доклади, ще ни дадат препоръки. Този мач свърши. Ние трябва да осъзнаем, че трябва да пренесем битката не просто на политически терен, но ние се борим за България и трябва да спечелим тук, със свои сили. И това е много отрезвяващо, много повече, отколкото плашещо.

И още едно нещо, което за мен лично е много важно. Тази общност трябва да бъде наистина общност, ние трябва да почнем да търсим обединение много повече, отколкото разграничаване. Ленин казва, че трябва първо да се разграничим, преди да се обединим. Аз казвам, дайте да мислим обратното. Не само в това отношение, но и в това. Ние трябва да можем изкуствените разделения, които се прокарват в нашето общество и толкова добре се използват, трябва да развием инстинктите, колективните умения, да ги надделяваме.

Можем да започнем с това да помислим как да възстановим онова човешко множество, което излезе на първите дни от протеста срещу Пеевски, което по-късно толкова успешно беше разделено по толкова много начини. Това усилие изисква протягане на ръка. То изисква способност да се признаят някакви грешки и изисква да се приемат някакви собствени несъвършенства. Трябва да го направим.

Ние трябва да се политизираме. Всеки един от нас трябва да намери един ден повече поне. Не просто денят за размисъл, един ден повече, в който да участва по някакъв начин в политическият процес. Дали ще стане партиен член, учредител, дали просто ще подкрепя, дали ще даде едни 10 лв. Дали просто ще направи усилието хората, в които имаме 60% доверие и 40% съмнения, да задържи тези 60% и да им дава този кредит. Защото без доверие днес е невъзможно да се остане на територията на 60-те процента и да не се позволи на 40-те процента недоверие да се размножават. Ние трябва да мечтаем за една друга България. Да, България! И нека тази България бъде в центъра на всичко, което трябва да правим.

Благодаря ви.
*Реч на Христо Иванов, произнесена на събитието „Има ли българска мечта?“ на 9 декември 2016 г.