Встъпително изказване на Христо Иванов пред Националната конференция на „Да, България“

Здравейте, приятели! Искам да започна с благодарности към моите приятели, колеги и партньори от ДСБ, “Продължаваме Промяната” и “Зелено движение” за изключително силните думи в техните изказвания пред нашия форум. Знам, че сега ни гледат. И искат да видят на какво мирише. На разделение ли мирише? На разколебаване ли мирише? На вътрешни драми ли мирише? Или се вижда вятърът на промяната? Или пък се вижда единството? Искам да кажа на тези, които съдят по този камертон – как да разбират това, което виждат?

Нашата общност е такава. И тук се спомена за нейната история. При нас винаги идеите са повече от главите. Лидерството е повече от тези, които могат да следват. Амбициите са отвъд всички мислими хоризонти. При нас всеки разбира свободата по своя начин и настоява именно този начин да бъде възприет от всички. При нас винаги всеки смята, че неговата или нейната кауза трябва да се случи сега и веднага, защото иначе нещата не са добре. Искам да благодаря на Атанас Атанасов, Кирил Петков и Тома Белев, че сте тук отпред, защото има нещо, което не бива да се пропуска. И тримата говориха по много хубав начин за това, че ние можем да кипим, да врим, да бълбукаме, да се делим, да има емоции, да има чувства… Но си научихме урока и това е урокът, че първо трябва да сме заедно, за да сме силни. Повтарям това, което Кирил казва, защото мога да се подпиша по всяка дума, която той изрече в много хубавото си и задълбочено слово.

Ние си научихме урока, че трябва да има кого да водим. Трябва да можем да говорим с други хора. Трябва да можем да градим мостове. Трябва да се научим да не си тръгваме, защото се бяхме превърнали в общността на тия, които ако не им харесва, си тръгват, напускат. Не правят компромиси, защото това е трудно и дискомфортно. Започнахме да учим и другия урок – че трябва да се отстоява позицията, че трябва да се заема пространство, че трябва да се нагърбваш, да водиш, да правиш компромиси, да поемаш рискове. Да бъркаш. Да разбираш грешката си. Пак да бъркаш. Да бъркаш по-добре следващия път и така накрая да си готов да дочакаш, докато дойде оная вода, бистрата историческа вода, в която се случват нещата. И това може да стане само заедно. И то не заедно в нашия си балон, в нашето племе, заедно в малката коалиция, в голямата коалиция и с партньорите, с които имаме различия, имаме лоша кръв, но въпреки това трябва да работим заедно в името на нашата родина. Затова искам сърдечно да благодаря и на Атанас, и на Кирил, и на Асен, и на Тома, и на Владо с най-новата формация в така бълбукаща част от нашата общност – клуб “Ускорение”. Научили сме си уроците. Няма да се откажем. Знаем си целите. Знаем, че когато целите са правилните, и компромисите могат да издържат, и каузите могат да издържат, и подкрепата няма да се загуби, и трябва да сме заедно. Благодаря ви!

Настоящата конференция на “Да, България” има за цел да подготви партията за това, че след една година ще се проведе редовната отчетно-изборна конференция, на която ще се изберат нови ръководни органи. Същевременно да стартира процеси, да подготви нашата партия и, надяваме се, и по-широката общност по-добре за това, че идват следващи хоризонти на предизвикателства пред нас.

За да се подготвим за следващите хоризонти и като организация, и като ръководство, но и като част от общността заедно с колегите в “Демократична България”, заедно с колегите и приятелите в “Продължаваме Промяната”, първо трябва да обсъдим и да формулираме мандат за довършване на кръга от политически задачи до края на годината, с които нашата коалиция се е заела пред своите избиратели. Какво искаме и смятаме, че трябва да се случи в следващите девет месеца? Това е първата ни задача. За нея ще има дискусия и решение на Националната конференция. Второ – да положим основата за изработване на нова политическа платформа, очертаваща следващ хоризонт на развитие на страната в новия етап, в който навлизат и България, и светът. Трето – да консолидираме политическото си позициониране както на българския, така и на европейския политически терен, като изберем европейско политическо семейство, но разбирайки и вътрешнополитическото значение на този избор. И четвърто – отчитайки всички тези решения, да формулираме организационни задачи, свързани както с развитието на “Да, България”, така и на “Демократична България”, отчитайки доброто ни взаимодействие в рамките на общия формат с “Продължаваме Промяната”. Предстои да обсъдим всяка от тези от четири задачи и приемем резолюции. Но нека в рамките на своето обръщение да дам и най-общо обосновка и контекст за тях. Още повече, че както знаете, ние правим тази национална конференция в един особен момент.

Днес трябва най-сетне да започнат, надявам се, сериозни преговори за правителството. И това трябва да се случи този следобед. Първо – задачите ни до края на 2024 г. Трябва да гарантираме, че реформите, които започнахме през деветте месеца, ще продължат. Искам тук отново да благодаря на премиера Николай Денков заради огромното му търпение и огромната му неотстъпчивост, когато трябва и готовност да не слага своето его пред пред скоби. Нямаше да успеем да стигнем до дотук без неговото автентично лидерство. И колкото повече го отричат, толкова повече то става видимо.

Искам да благодаря на г-жа Мария Габриел. Ние всички искаме най-сетне в България да имаме първата жена редовен премиер и това да бъде Мария Габриел. Това, че го казвам на 9 март, макар не на осми, все пак не променя факта, че тук става въпрос наистина за стратегически идеал, който всички ние заедно имаме възможността да изпълним. Искам да й благодаря за проявените такт, търпение, за това, че не се включи в канонадата с реплики и неприятни квалификации, за добрия тон, който е толкова важен, за да можем да успеем.

Чух някой да казва, че през тези девет месеца сме постигнали стабилизация на политическата система и сме решили политическата криза. Искам да кажа, че това, за съжаление, не е нещо, с което можем да се похвалим. Ние прекратихме парламентарната част от политическата криза, но дълбоките основания за нея не сме ги разрушили. Не бива да си правим илюзии и е видимо колко е лесно при всеки спор, който възникне, особено в спора за реформите, нещата да се върнат обратно в кризисния режим. Просто, защото тази коричка на някаква стабилизация, която се крепи в крайна сметка на тези двама души – на акад. Денков и на Мария Габриел, е много крехка. Не бива да си правим илюзии, че можем да подскачаме по нея като горили. Трябва да сме много внимателни, защото ако допуснем да се счупи тази крехка коричка, връщането назад много ще бъде трудно. Цената може да се окаже неподозирано висока. И за да стане тази тази коричка наистина здрава, трябва наистина да стабилизираме българската политическа система, либерално-демократичния модел в България и европейския модел на развитие на евроатлантическа България, трябва да разбираме, че в корена на кризата стои въпросът за несправедливостта, за липсата на законност, за корупцията, за това как се упражнява власт в България, кой я държи, какви части от нея държи и на какво основание. Това е централният въпрос, който ние поставяме, искайки продължаване на реформите. Централният въпрос за това да продължат реформите в правосъдието. Централният въпрос за това кой и в чия полза упражнява властта в сектор “Сигурност” и особено що се отнася до службите. Централният въпросът за това как ще бъдат попълнени регулаторите. Централният въпрос за медиите, за това как ще работят структурите, свързани с електронното правителство и киберсигурността, как ще функционират партиите и как ще се провеждат изборите в България. Всичко това означава по същество да завършим незавършените задачи от прехода, задачите за изграждане на пълноценен либерално-демократичен модел в България, който не беше изграден. И това е причината за всички тези кризи. В тези 9 месеца направихме много важни стъпки в тази посока в законодателството, свързано с Плана за възстановяване и устойчивост, които бяха заложени от правителството на премиера Кирил Петков. И да благодарим за това усилие! Беше заложена една амбициозна програма от реформи, които успяхме в рамките на тези 9 месеца в парламента успяхме да извършим – конституционните промени. Но това не е достатъчно, трябва да преминем към следващия етап.

И сега въпросът е можем ли да се договорим с колегите от ГЕРБ-СДС да направим това? Политическата система може да се стабилизира само по два начина. Единият начин е да произведе убедителни доказателства, че може да се реформира, за да може да получи чрез резултати вторична легитимност, включително за тежките компромиси, които ни се налага да правим и от наша страна, и от страна на колегите от ГЕРБ-СДС. В това няма никакво съмнение. Или ако не можем да се съгласим, ще трябва да се върнем да търсим ново легитимиране на изборите. Това е лош вариант. Ако допуснем този вариант, ще сме откровено казано, глупави.

Трябва да се разберем за един амбициозен пакет от реформи. Този амбициозен пакет от реформи е достатъчно ясен. Ние имаме вече публикувана от Министерство на правосъдието първа чернова на нов Закон за съдебната власт, който очертава завършването на съдебната реформа. Без това не можем да минем напред и да освободим съдебната власт от джуджета, нотариуси, Красьо Черневци и т.н. Всички тези герои, които тровят съвестта на нацията и възможността да се чувстваме достойни граждани на републиката, независимо от това дали се ползваме от услугите на правосъдието или не в момента. Съвестта на всеки човек в републиката е засегната от съществуването на тези огромни рани на тялото на българското правосъдие.

Имаме отдавна висящи в парламента закони за реформа на начина на конституиране на службите. И хайде да се определим. Ще ги разгледаме ли тези закони, които установяват едно просто и ясно нещо – службите трябва да се излъчват и отчитат пред парламента. Къде другаде? Имаме ясен механизъм, предложен, заявен още в началото на деветте месеца и предложен и разработен в меморандума, който предложихме публично. С уважение, достатъчно време преди ротацията, с грижа всеки да знае какво предлагаме, с грижа да има време за дискусия, ако някой иска да седнем да водим дискусия. Този механизъм казва едно просто нещо – трябва да се избират най-добрите в тези регулатори. Тези, които отговарят на изискванията да не са корумпирани, да са добри професионалисти, да са доказали, че имат характер, способност да отстояват независимостта на тези органи и другите изисквания, които има по закон. За да може да се направи такъв избор, трябва да се направят сериозни проверки. Трябва да има конкуренция, което означава всички партии да могат да правят номинации и техните номинации да бъдат оценявани от управляващото мнозинство. Защото без гласовете на управляващото мнозинство не може да се формира решение. Това е аритметика. Никой да няма запазен партиен дял за котки в чувал. И особено силно това важи за съдебната власт, разбира се.

И друго просто правило – когато ние заедно сме поели отговорността за това да има правителство, плащайки тежка цена ежедневно, със съмнения, укори, грешки, е честно да се разберем, че няма да играем настрана с резервни мнозинства. Честно е да се разберем най-сетне. Това е въпрос, който ние поставяме всеки месец – че всички решения ще се взимат преди всичко и на база на общото мнозинство, което имаме и което носи тази тежка отговорност. Защото решенията и отговорностите трябва да са на едно място. А не да се носи отговорността с едни, а решенията да се взимат с други, когато е удобно. Защото това е пътят към отказа от реформи и това е пътят към провала.

Така че искаме да поставим въпроса „Ще има ли реформи по тези теми, които поставих?“ като фундаментален на масата на преговорите. Ако можем да получим отговор, ама не просто „да, да“, а да има конкретни ангажименти – разписани, подписани… Ако можем да получим такъв отговор, има смисъл да има кабинет. Има смисъл да продължим към другите теми за механизмите за взимане на решение, за свършената работа от отделни министри, за това как можем да подобрим работата в един или друг ресор, налага ли се смяна… Отчитайки, разбира се, факта, че в следващия период премиер ще бъде Мария Габриел и хората, които се обсъждат, трябва да се ползват нейното доверие. Това са логични неща, но те следват главния, фундаменталния въпрос: “Ще има ли реформи?”. На този въпрос днес се надявам да получим ясен и детайлен отговор. Ако не, просто няма смисъл, защото не можем да дадем обяснение на избирателите.

Така че задачата всъщност е доста проста и ние можем да се справим с нея във времето, с което разполагаме, макар че можехме да го направим още миналото лято. Всички тези въпроси бяха поставени още есента, когато пак ги поставихме. Още преди Нова година, когато пак поставихме тези въпроси. Или още през януари. Ще ме извинят колегите от ГЕРБ-СДС, но единственият начин да се справим с усещането, че няма кой знае какво желание за реформи по същество, е да седнем и да подпишем един детайлен и конкретен документ – както искаме да го наречем, не държим на названието. Държим да можем да гарантираме на избирателите, че ще има реформи. Между другото, когато колегите бяха в Букурещ, видях колко е хубаво да представляваш реформаторско правителство и да можеш да се похвалиш. Ние произвеждаме добри новини. България изглежда добре отвън. Само че за да продължи това нещо, ние трябва да продължим да правим реформи, да преминем към решителния етап. Представете си, че можеше не просто да се похвалим с приети закони, а да сме назначили един убедителен състав на Комисията за противодействие на корупцията с едни истински борци за правосъдие. Не наказателен отряд на единия или другия лагер. Нищо подобно. А хора, които са доказали, че на първо място ги е грижа за закона. Представете си, ако го бяхме свършили, а трябваше да сме го свършили вече – колко хубаво щяхме да се похвалим.

Но дори на това ниво на резултати започваме да получаваме много хубава обратна връзка отвън. Беше премахнат дългогодишният механизъм за верификация и наблюдение, известен като CVM. Унизителен за България, защото той беше въведен само за нас и Румъния при присъединяването ни към ЕС, защото не сме си свършили работата и трябваше за шест месеца да ни наблюдават да я свършим. Е, чак сега минаха тия шест месеца. Дълги шест месеца се оказаха.

Сега идва добра новина от Съвета на Европа, където България продължава да бъде, този път без Румъния, под друга форма на мониторинг, т.нар. пост мониторингов диалог. Звучи нещо абстрактно, но всъщност е поредния белег на това, че България няма пълноценно членство в общността на развитите демократични държави, че тя продължава да бъде в един такъв полу-наказателен отряд и трябва да се оправдава и да се обяснява. Хората са готови да се откажат от тези механизми спрямо България, но не трябва се заблуждаваме – това е кредит, това е окуражаване.

Също както е кредит фактът, че успяхме да постигнем отваряне на прозореца за еврозоната, въпреки всички прокоби, на които се наслушахме в последните години. Имаме шанса политическият прозорец, който е отворен от Европа, с готовността на нашите партньори да ни приемат, да съвпадне с макроикономическите параметри и да можем да влезем в еврозоната. Това е абсолютна стратегическа цел. И аз тук искам да кажа едно просто нещо: тази цел е толкова важна, че изобщо не мога да си представя как можем да говорим за смяна на министъра на финансите. Защото той не се казва Асен Василев. Днес ще се извиня на Асен, ще му купя риза, но днес той се казва Еврозона. Няма обяснение как ние ще сменим Мистър Еврозона месеци преди да се образува този прозорец. Защото изпуснем ли го, никой не може да обясни кога ще е следващия път, когато той ще се отвори. И кой ще поеме отговорността да осигури това, както Асен направи.

Също е хубаво да се хвалим с нещата, които правим по отношение на Украйна. Да, искаме да е повече. Да, искаме да е по-добре организирано. Да, искаме да е по-добре координирано със стъпки за модернизация на армията. Но как можем да сменим човека, който отговаря за тази политика? Каква е обосновката да сменим проф. Тагарев? Така че нека да разговаряме и когато минем през въпроса за реформите, и в конкретиката на персоните, но нека наистина е на базата на сериозни аргументи. И ако има критики за кадрова политика, да обсъдим механизми как да гарантираме, че кадровата политика ще е най добрата за хората и за обществения интерес.

Следващото нещо, което ни предстои да разгледаме, е въпросът за следващия хоризонт, който се открива отвъд изтичането на тези 12 месеца, условно казано, следващите 10 години. Надявам се, че в рамките на тези месеци все пак ще успеем да завършим онзи обем от каузи-реформи, за които беше създадена “Да, България”. Създадохме „Демократична България“ заедно с колегите от ДСБ, които носят факела на тия каузи много по-дълго от нас, и с Зелено движение, които също много по-дълго от нас са се борили за реформи. Обединихме се заедно с “Продължаваме Промяната” и сега се надявам да можем да ги завършим.

Но независимо от това дали ще успеем да ги завършим, идват нови времена и в света, и в България. И тези времена, за съжаление, не са задължително източник на оптимизъм. Трябва ни по-голяма сериозност в разбирането на епохата, в която навлизаме. Ще посоча само три фактора, които очертават тази голяма промяна.

Първото е, че навлизаме в епоха на несигурност, в която въпросът за сигурността ще бъде централен за всяка една политика. Няма вече политика, която да бъде отделно разглеждана от темите за сигурността. За съжаление презумпцията, че всички на международната сцена ще избират мирния курс на развитие, че демокрацията и човешките права винаги ще надделяват накрая, че правилата в международните отношения ще надделяват, че ще има институционален подход – всички тези презумпции, за съжаление, бяха разрушени. И сега сме в един свят, в който ще трябва да се отнасяме към въпросите на сигурността много по-сериозно – и в България, и в Европейския съюз, и в рамките на общността на НАТО.

Много скоро на границата ще трябва да застанат момче и момиче под българския и европейския флаг, със съзнанието, че рискуват реално всичко. И ние като общества, като държави, като институции, трябва да можем да отговорим на въпроса „Защо?“. Не просто през етоса на споделения успех, на оптимизма за развитието и всичко това, което досега бяхме свикнали да чуваме. Трябва да започнем да си говорим за етоса на саможертвата в името на свободата, в името на нашата родина. Имам предвид и България, и Европа. Това е образ, който показва колко се промени времето и колко ние трябва да се променим.

Втората тектонична трансформация е смесицата от технологични революции – от информационните технологии до биотехнологиите. Всичко това променя дълбинни аспекти на съществуването ни, на обществото, на условията за свобода, на това как функционират институциите. Поставя въпроса „Какво е човек?, „Какво е култура и кой я произвежда?“. Когато изкуствен интелект пише романи и рисува картини въпросът за това какво е култура става фундаментален. Въпросът е какво е интелект. Това поставя за преразглеждане базови индустриални и икономически отношения, както и отношенията между държавите. Ние трябва да подготвим България и да бъдем конкурентен участник в процеса на подготовка на Европейския съюз за тези нови процеси.

И третият въпрос – това е ресурсната среда. Заради климатичните промени, заради взривното нарастване на населението на Земята, заради преминаването към много повече огнища на растеж, отколкото досега сме свикнали. Заради факта, че когато говорим за ресурси, ние вече не говорим за свободна търговия и конкуренция. Говорим за въпроси на сигурността. Тези въпроси ще се превръщат все повече в много сериозни стратегически теми.

Всичко това очертава една нова епоха. В нея всяка политическа формация ще трябва да даде своя отговор на въпроса за човека, за културата, за Просвещението, което е подложено на атака. Защото сега за първи път от много време има реални политически сили, които атакуват самия фундамент на ценностите и идеите на западното Просвещение. Свободата и сигурността, икономическият модел, институциите – всичко това ще трябва да бъде преразгледано. Ние ще трябва да дадем отговор на него. Този отговор се отнася до нас в България, до “Да, България”, до “Демократична България”, а ако и колегите от “Продължаваме Промяната” са съгласни с тези аргументи – и за тях.

Позицията, от която да отговаряме на тези въпроси, е в център-дясното пространство. Защото, ако махнем този термин и погледнем всъщност исторически назад, ще видим, че това е една много дълга традиция. Ако се върнем във Възраждането, ще видим, че винаги в България историческият локомотив на развитие не е задължително да са били общности, които са били големи или популярни, но те винаги са имали една група характеристики. Те винаги са били колкото може по-далече от източните имперски деспотии и колкото може по на запад. Колкото може по към свободата на индивида, личната отговорност, личната роля. Те винаги са били за това да има уважение към правата на човека, към личното достойнство. Човек сам да може да определя съдбата си и да си носи отговорността. Те винаги са били за свободата на предприемачеството. Те винаги са били за закон.

Тази традиция, особено в последните 30 години, най-силно и най-ясно личи в това, което свикнахме да наричаме център-дясното пространство. Реформаторската демократична десница, която от десни либерал-демократични позиции се грижи за модернизацията на страната. Тази ниша ние, естествено, заедно с колегите от “Демократи за силна България” в рамките на “Демократична България”, се намираме в нея и имаме дълг към нея. Искам да кажа, че тя има стратегическо значение. Ако ние допуснем тя да се освободи, да се опразни, това ще предизвика далече стигащи дефицити в българския политически пейзаж, в неговата архитектура изобщо. Това е много опасно.

Ние сме партия, която естествено се определя като либерал-демократична, защото се грижим за изграждането на либерал-демократичния модел в България, за европейския модел, свързан с всичко това, което описах. Заемането и уплътняването на тази ниша е много важна задача за осигуряването на генерационен трансфер и устойчивост на това, което правим. Това, за което Кирил Петков говори – за предаването на научените уроци. Не за постоянното прекъсване и започване от нулата, а за натрупването на опит, ноу-хау и идеи. Не просто да се надяваме, че в някакъв процеп на събитията, с малко късмет, с малко случайност, ще успяваме да постигнем нещо, но за кратко. Не, някой трябва да го удържа. Някой трябва да удържа свободата, законността, институциите, европейската ориентация на страната.

Не става дума за един човек, не става дума и за нас тук всичките. Става дума за нашата способност да осигурим трайни политически субекти, които да могат да гарантират всичко това за следващата генерация във все по-трудните времена, които идват. Ние, правейки всичко това, ще трябва да дадем своя отговор на едни други въпроси и тези допълнителни въпроси са свързани със сигурността, с човешкия капитал, с повече акцент върху децентрализацията и субсидиарността. Тоест простата логика, че решенията трябва се вземат възможно най-близо до хората, които ги касаят. С последователна инвестиция, когато най-после успеем да изградим кохерентна платформа за културна и образователна реформа, без да забравяме хуманитарния аспект. Защото ние трябва да преразгледаме изобщо идеята си за грамотност, за да можем да оперираме в новия дигитален свят. И виждате колко е трудно. България не може да се успокои с едни машини за гласуване – една съвсем проста технология. Разбира се, има злонамереност, но като гледам какво се говори в парламента, виждам, че трябва в следващия бюджет да заложим курсове по елементарна грамотност за колегите. Ама само в парламента ли? Атаките срещу тези технологии са много опасни, защото те са заразни. Внушаването на недоверие в тях може да има далече стигащи последици.

Ние трябва да можем, отговаряйки на описаните предизвикателства, да развием гражданския патриотизъм. Не трябва да оставяме темата за отношението към родината, към нашите традиции, към всичко това, което ни прави деца на България. Защо казвам деца на България? Защото искам да включа тук и хора, които имат друга религия или друг етнос, или друг език. Но всички ние сме деца на България. Ние трябва да можем тази емоция, тази връзка, да я върнем за нашата кауза, за нашите идеи. И това е задачата на следващото ни усилие.

Ето затова ние предлагаме в още в идните 12 месеца да започне работа по обсъждането на нови идеи. Това, което да бъде за следващите 10 години хоризонта на каузите и на целите, които си поставяме в новите условия. Много ми харесва това, което ген. Атанасов каза и предлагам да го включим в нашата резолюция за общите заседания на органите на „Демократична България“. Искам на свой ред да предложа да създадем нещо, което предлагам, но това е въпрос на обсъждане, да го наречем програмен борд. Това е група от хора, които са излъчени от партиите, но да поканим и експерти, хора от гражданските общности да работят заедно и в това усилие. Защото оттам ще дойдат новите идеи и оттам ще дойдат и новите лица. Оттам ще дойде и новата енергия.

И защо ЕНП? Ние имахме семинари, обсъждаше се този въпрос в партията, както смятам, че всяка сериозна вътрешнопартийна дискусия трябва се случва. Не само тук, а преди това партията трябва да я обсъди. На базата на обратната връзката и на обсъжданията в Националния съвет препоръчваме присъединяване към Европейската народна партия. Защото тя е в центъра и в основата на европейската сграда. Защото е най-големия субект. Защото заедно с нашите приятели от “Демократи за силна България” и другите партии от синьото пространство, ние можем да осигурим на реформаторския център на дясната общност в България много по-силно представителство в епицентъра на Европа, каквото представлява Европейската народна партия. Защото това е естественият избор, ако искаме да уплътняваме нишата заедно с колегите от “Демократична България” на център-дясното пространство. Разбира се, това е само препоръка и предложение за дискусия. След това ще се гласува резолюция.

И накрая последната ни задача днес. Това са следващите стъпки по отношение на “Демократична България”, по отношение на “Да, България”. Нашата партия е на 7 години и това е момент, в който някакви неща трябва да са научени, включително да са извадени изводи от натрупани грешки и напрежения. Подготвяме се за след една година избора на ново ръководство. И тук въпросът не е само във хората. Въпросът е наистина всички онези идеи, които циркулират, свързани с устава на организацията, да бъдат разгледани, но не хаотично и моментно. Да организираме да възложим на Националния съвет да организира вътрешнопартийна дискусия, в която всеки да може да се включи, да се чуят аргументи, да се видят конкретни проекти и текстове, да се види как тези конкретни проекти и текстове работят с останалите в цялостната структура на партията.

Да поговорим за управленския модел. Ние преминахме много бързо от партия, която беше извънпарламентарна и активистка, до партия, която в едни, бих казал барокови коалиционни формати, споделя бремето за управлението на страната. Аз твърдя, че ако има системни формации, именно коалицията “Продължаваме Промяната – Демократична България” е системната формация в България – само че на променената система, не на онази, предишната. Ние сме част от тази отговорност. Как я носим? Защото всичко, което правим или не правим, всичко, което извършваме и допускаме да се извърши, има отражение върху това.

Посланието, което ще излъчи тази конференция, изобщо не се ограничава само до нашия вътрешнопартиен климат и емоции. То има значение за управлението на страната. На нас ни трябва сериозен разговор как да станем партия със сериозно парламентарно представителство и представителство в местната власт. Време е да поговорим за професионализация на администрацията, отделяне на административното от професионалното ниво, така че да не възникват и определени напрежения и въпроси. Време е да поговорим за по-голямата сигурност на дигиталните ни процеси, но и също тяхното развитие и преди всичко тяхното отстояване. Време е по всички тези въпроси да имаме един сериозен реален дебат и ние ще предложим резолюция в това отношение с конкретни срокове и с конкретен ангажимент за доклад, така че на следващата национална конференция наистина да може да се гласуват изменения в устава, но след като бъдат сериозно обсъдени в система с всички поставени въпроси.

Да, партията трябва да се демократизира – няма никакво съмнение. Да, партията трябва да си осигури много по-широко участие във всички процеси на всеки свой член, на местните организации, на тематичните работни групи. Имаме вече повече ресурс и експозиция във властта. Само че е добре да стане органично, да стане конструктивно, добре обмислено, добре обсъдено. Има време всичко това да се отрази като промяна в целия модел на партията.

Аз предварително се извинявам, че когато стане 16 часа, ще трябва да си тръгна, защото трябва да мислим за държавата и за всичко това, което което обсъждаме. Но аз не съм толкова важен. Вие трябва да взимате решения и да ги обсъждате. Така че ви благодаря за това, че сте тук. Благодаря ви за емоцията, за вярата, каквато и да е емоцията впрочем, защото тя е насочена към „Да, България“. Благодаря на нашите приятели и ви пожелавам успешна работа. Благодаря!