Отчетът на Христо Иванов пред НК: Какъв път извървяхме и какво ни предстои

Тази национална конференция не е просто формалност. Тя е възможност за всички нас да погледнем къде се намираме. Да засечем времето, да огледаме пътя, който извървяхме и това, което предстои пред нас и като политическа организация, и като политическа общност в рамките на “Демократична България”. И най-важното – какво предстои на нашата родина, защото това всъщност ни събира, и да засечем времето. И когато мислих как е най-добре да определим къде се намираме, си помислих за това, че се намираме в 15-ата година от нашето членство в Европейския съюз. В следващите три години ще настъпи едно много важно събитие – първото поколение европейци, млади хора, които са се родили в Европейския съюз, ще станат пълноправни граждани. Това е генерационен рубикон. Ние трябва в следващите три години до следващата Национална конференция да работим със съзнанието, че трябва да направим всичко възможно да положим основите на една нова България. И ми се струва, че тази конференция е най-добрият начин да кажем къде се намираме и какво ни предстои.

България се намира в окото на една буря от трансформации. Тези трансформации са на първо място икономическа и на второ технологична, която беше много силно ускорена от COVID кризата. Всички ние виждаме, че тя се случва ежедневно и че ни изправя пред огромни предизвикателства.

Намираме се в период на изключителна геополитическа трансформация и предизвикателства. Не на последно място – на политическа трансформация. Българският политически пейзаж се променя. Не просто, защото се сменя управлението. Не защото сменихме едно правителство с друго и едно мнозинство с друго. Променя се българската политическата система и това също е огромно предизвикателство.

Тези промени ни се случват обективно, независимо дали ги искаме или не. Въпросът към нас като политическа общност е дали сме в състояние в този баланс между рискове и възможности, които носят промените, да го наклоним в полза на възможностите. Трябва да гарантираме, че тези промени и трансформации ще бъдат към нещо по-добро. Че България след три години ще бъде по-добро място именно за тази европейска генерация на бъдещето, която използвам за отправна точка на моето изказване.

Политическата задача на “Да, България” и “Демократична България” e да бъдем инструмента или да опитаме да бъдем инструмента на тази трансформация, така че тя да се случи към по-добро, а не просто “да се случи”. Не просто да рискуваме да ни запратят в лицето на рискове, които може потенциално да се окажат огромни.

Нека да кажа няколко думи за предизвикателствата пред страната, които виждам. Групирал съм ги в седем области.

На първо място, за да можем да говорим, че България след три години ще бъде по-добро място, е необходимо да изработим като общество и като политическа общност устойчив модел на икономическо развитие и на технологична трансформация. Тези две неща са абсолютно свързани в много по-голяма степен, отколкото винаги досега. Защото е ясно, че глобалната трансформация заради технологичните революции ще доведе до нови модели и ново глобално разположение на икономическа дейност. Вече се говори много за т.нар. ниашоринг. Още не съм видял български превод, но това е обратното на изнасянето на производства главно към далечна Азия. Връщането им и съкращаването на логистичните вериги елиминира рисковете от новата геополитическа ситуация. Как България ще се възползва от тези процеси? Как ще структурира своята икономика и икономическо развитие така, че да реализира максимални ползи? Един огромен въпрос, на който трябва да имаме своя политически отговор, защото това са огромни възможности.

Следващото голямо предизвикателство е демографията и не просто съотношението между раждаемост и смъртност. Но и демографията като здраве, като човешки капитал, неговото състояние, като миграция, като образование и подготовка на този човешки капитал, като преодоляване на онези разграничителни демографски и социални линии в нашето общество. България трябва така да се развива икономически, че да стане едно много по-добре интегрирано общество с много по-малко разделения в полза на повече благосъстояние. То трябва да бъде произведено от частния сектор, от предприемачите, а не просто преразпределено с някакви пари отнякъде.

Трябва да затворим големите черни дупки на българската неефективност – на публичните средства в сектори като енергетиката, управлението на природните ресурси, социалните системи, пенсионната система, здравноосигурителната система. Това са неефективни системи, които не създават надежда за по-голямо благосъстояние и по-голямо качество на живот. Там се корени огромна корупция. Но корупцията в някакъв смисъл може би е на последно място. На първо място е тяхната неефективност и ние отново трябва да имаме своя отговор какво точно ще направим.

Следващото голямо предизвикателство е геополитиката. Трябва да преминем от ролята на кибици в ролята на активни играчи. Един пример, който в последните дни доста занимава политиката у нас – България се опитва да използва Европейския съюз за решение на своите открити въпроси с нашите приятели, събратя, братовчеди от Северна Македония. И не можем. Ние показваме, че не умеем да използваме Европейския съюз като платформа да решим тези въпроси. Това е само един дребен пример, че когато си кибик, когато просто се движиш по течението на такива геополитически формати, не е лесно да преминеш в активна роля и тя да работи добре за теб. Същото важи и за НАТО. Ние някакси не можем да си признаем, че да, в България ще имаме многофункционални сили. Това е добре, това е естествено. Да, България е влязла в НАТО, за да споделя, не да ползва, а да споделя общи усилия за сигурност. Толкова ли е трудно да се каже това?

Геополитическите промени са наистина зашеметяващи. Близкият Изток се променя, Африка се променя, Китай и неговата роля драматично се променят. Всичко това са процеси, към които България трябва да се адаптира и то започвайки с едно просто нещо. Ние трябва да погледнем картата и да си дадем ясен отговор на това каква е нашата геополитическа характеристика и роля. Ние обикновено казваме, че сме държава на кръстопът. Но на този кръстопът ние сме просто накакво гърне или незаобиколим фактор. Нали разбирате колко е голяма разликата? И колко много работа имаме! Можем, има го като потенциал, само че трябва да го свършим.

Следващото огромно предизвикателство към България е състоянието на нашата държавност и политическия модел. Нашата държавност е в изключително слабо положение, започвайки със съдебния суверенитет, системата за сигурност, състоянието на институциите. Нашият политически модел е глупав. Няма фантазия. Не ражда надежда. Нашият политически модел е слаб, корумпиран, нестабилен и незрял.

Имаме огромна роля да го превърнем в машина за развитие, в източник на надежда и на оптимизъм. И на амбиция за България, защото това трябва да бъде политическият ни модел. Ние трябва по нов начин да погледнем на своя национален бранд. Може да звучи малко странно, но това е отговорът на въпроса “Какво е България?”. Шопската салата? Балкантурист? Не искам да кажа нищо ново, но това всъщност са нещата, които ни характеризират в нашите собствени очи, които ни интегрират навътре, които ни карат да се гордеем или леко да се смущаваме, отговаряйки на въпроса откъде сме.

Нашият национален бранд трябва да бъде радикално модернизиран и обновен. Отново ще кажа – да носи надежда, оптимизъм, да внушава амбиция и подкрепа. Както аз обичам да казвам – България трябва да стане другото име на надеждата за всеки един от нас. И това можем също да направим. И не на последно място – ние трябва да поставим в центъра въпроса за качеството на живот. Защото тук не става дума просто за едни или други показатели на брутния вътрешен продукт. Тук става дума за много по-широка група, включително качеството на околната среда, културен продукт, образователен продукт.

Като разбиране това трябва да застане в центъра на политическия дебат и да започне да описва българския начин на живот. Онези неща, които характеризират и отговарят на въпроса защо е хубаво да се живее в България. Има френски начин на живот, има английски начин на живот, има американски начин на живот. Аз ви казвам, че има и български начин на живот. И това е хубаво нещо, не е лошо. Но трябва през политиките да започнем да го описваме, да го превръщаме в нещо, което наистина ни сплотява. Каква е ролята на “Да, България” и на “Демократична България” заедно с нашите партньори? Да лидираме в решаването на всички тези въпроси в рамките на описаната трансформация.

Няколко думи за нашата организация. Започнахме като маргинална активистка група, повече като ентусиазъм, като стартъп от любители. Но вървим към превръщането в системни политически играчи, за които професионализацията е много важна. Това е огромно предизвикателство. Минахме през своите грешки, но изградихме “Демократична България”. Последните две години бяха шокови за партията в организационен план. Комбинация от фактори, свързани както с COVID, така и с изборите, и политическия цикъл, през който преминахме, доведоха и до това, че загубихме онази доза контакт и вътрешен диалог, на които бяхме свикнали. Организацията нарасна. Влязоха много нови членове. Появиха се много нови местни организации. Организационният и комуникационен модел, който имахме досега, не можа да понесе този взрив. Това доведе до напрежение. И аз няма да крия този факт.

Последната година беше изключително предизвикателство и за българската политическа система. Абсолютно шокова. Никога досега не е имало такава година в историята на съвременна България като брой избори, като съвпадение и преплитането им. Ние имахме силни и слаби моменти. За съжаление слабият момент се оказа последен, засега. Поради което аз подадох оставка. И я подадох абсолютно осъзнато без да навлизам в кой знае колко детайл на анализ на изборите, защото сме го правили и то публично. Ние не можахме да реагираме достатъчно добре и адекватно на този изключителен възел или букет от предизвикателства.

В крайна сметка се оказа, че ние наложихме теми, които се превърнаха в централни за политическия терен, но на третите избори не можахме да бъдем основен техен носител. Не можахме да реагираме адекватно на появяването на нов политически играч. Това изискваше много бърза адаптация. Не можахме правилно да решим това сложно уравнение с две неизвестни – комбинацията между парламентарни и президентски избори. Не можахме и отговорността за това е моя. В крайна сметка аз трябва да мобилизирам способността на нашата партия, на нашата коалиция, да вземам правилните решения бързо и навреме. Така че поех отговорност и я нося. Но въпреки това постигнахме стратегическата си цел, която се състои от две неща. Първо – да осигурим на България управление, което да изолира онези политически формации, които се наричат “статукво” и които са в най-голяма степен носители на корупционния модел. Представете си го с медицински термини – слабата имунна система на България да бъде поставена на необходимата социална дистанция от носителите на корупционния вирус. И второ – да има управление, което припознава голяма част от нашите ключови приоритети. Това е факт, но той е просто следващото предизвикателство. Освен да бъдат припознати, ние трябва да ги превърнем в резултати.

Искам да кажа по няколко думи за състоянието на “Демократична България” и за нейните посоки на развитие. “Демократична България” представлява демократичната общност в страната. Тя е особена, защото за разлика от много други политически формации ние представляваме реална обществена прослойка, реални генерации от хора, които споделят общи ценности и общи визии за развитие.

Това е колкото възможност за стабилност и последователност, толкова е и огромно предизвикателството да се отговори на очакванията на тези хора. Предразполага и към известна капсулация. И тук стои въпросът как ние да превърнем себе си и демократичната общност от това, което съвременната социология нарича нарича племе (нещо, което е по-скоро затворено в себе си) в обществен авангард. Истината е, че каузите, които характеризират демократичната общност, се нареждат до свобода, демокрация, Европа. Те са неразривно свързани със съдбата на България. Това са големи възрожденски идеали. Ние, демократичната общност, по право трябва да искаме не просто да бъдем малцинство, което понякога се чувства “чужденци в собствената си страна”. Не. Ние трябва да искаме правото да водим собствената си страна натам, накъдето винаги нейната душа се е стремяла – към свободата, към развитието, към Европа.

Демократичната общност се променя. И тя се променя по-бързо отколкото ние успяваме да го отразим. И това е голямо предизвикателство за нас, защото се променя нейната характеристика. От нещо, което би могло да бъде наречено социалистическа средна класа, тя се превръща все повече в нещо, което бива по-добре описано през понятията на креативната класа. Това са все повече хора, които работят със своя интелект, които поемат рискове, които поемат отговорности за себе си, за семейството си, за децата си, за общностите си. Хора, които искат да носят отговорността си свободно и с пълно самочувствие за себе си. Слава Богу тези хора стават все повече. Слава Богу все повече хора в България искат да бъдат в такава роля. И това създава една ситуация, в която демократичната общност, която досега сме свикнали да мислим и описваме като “жълтопаветна”, нещо затворено в центъра на София и в няколко кафенета в големи града, все повече се разтваря в един много по-широк социален контекст. И това ще бъде основна характеристика на онова следващо поколение, за което аз говорех. Ние трябва да се научим да бъдем големи заедно с демократичната общност, ако искаме да бъдем реални нейни представители и изразители.

Между другото, променят се и очакванията на хората. От просто някаква статична принадлежност, която да бъде изразена от тяхното политическо крило, те очакват съвест. Те очакват постоянен контакт и постоянно включване. Желанието за гражданска легитимация и за нови лица показва тази изключително нова норма за контакт, на включване, на участие, което се очаква от нашите нови избиратели. И ако ние не съумеем организационно да я посрещнем, морално да я посрещнем, човешки да я посрещнем, просто ще останем излишни. И това е огромно предизвикателство пред нас.

И между другото част от него видяхме в изборните резултати в последната кампания. Имаме недовършена работа в рамките на големите каузи на демократичната общност. И тук нямам предвид просто завършването на европейската интеграция и интеграцията в НАТО. Имам предвид това, че в крайна сметка България не можа да завърши процеса със скъсване с тоталитарния режим. И отново го виждаме в днешния ден. Някой ме попита вчера: “Хайде стига с тези истории”. Че как бихме могли всъщност адекватно да опишем какъв е проблемът помежду ни със Северна Македония, ако ние самите не сме й дали ясна дефиниция, ако не е поета отговорност, ако не са разказани човешките съдби. Как да поискаме същото да се случи от другата страна на границата?

Затова лустрацията и декомунизацията остават на дневен ред. Несвършената работа се връща. Както, когато в първи клас не си научиш математиката, така и като не си свършиш тоя тип работа политически. И още една кауза – много важна и структурна. Нещо, което ние опитвахме да правим и не правим достатъчно добре, но ще продължим да го правим. Демократичната общност трябва да се разтвори и да интегрира българските турци и българските мюсюлмани. Ние трябва решително да се противопоставим на модела на етническа капсулация, който виждате в страната и който ражда чудовища. Няма да се справим с тези чудовища, докато не решим тази структурна задача. Членовете на Националния съвет особено добре знаят, че ние положихме немалко усилия в това отношение, но не успяхме. Искам много ясно да го кажа и да кажа, че трябва да го поправим. Нещо повече – аз съм много обезспокоен. В момента се формират органи на изпълнителната власт и други органи, в които няма нито едно различно име. Нито едно турско име, нито едно мюсюлманско име. Това е изключително лош сигнал. Ние ще работим тази картина да се променя.

Няколко думи за политическото позициониране на “Демократична България”. “Демократична България” показа, че може да налага дневен ред. Ние сме малки, но успяхме да наложим теми, които са в центъра на политически дебати, от които зависи как ще се структурира политическото бъдеще на страната. Това, което не успяхме, е да го уплътним организационно и човешки, и други се разположиха на този терен. И не едни. Това е да си жертва на собствения си успех, но не е успокоение. Напротив – това показва, че имаме още много да вършим. Идентифицирахме теми, които носят електорален растеж, но не можахме пълноценно да наложим стратегия, с която да извлечем максималния потенциал от тях.

Открихме, обаче, няколко неща, които са въпрос на дебат. Аз ще споделя мои наблюдения, защото трябва да ги дебатираме оттук нататък. Когато говорим за нашето позициониране е много важно да държим центъра. Такава е България. И ние трябва наистина да гледаме центъра. По оста дясно-ляво винаги вдясно. Център, но дясно. Такава е България. България е страна на хора, които обичат свободата. Не се отдават на прекалено много на патриотични слова, но винаги я ползват и са свикнали с нея. На хора, които обичат в крайна сметка сами да си вземат решенията със собствените си глави. Не е нещо, от което правя страшен шум, но са хора, които в крайна сметка искат да си носят собствената отговорност.

Да, те очакват добре уредена държава. Да, те очакват компетентна и ефективна държава. Но със сигурност не искат да я поканят в хола си, да им дава акъл, да ги възпитава и да им се меси в живота. Така че от гледна точка на тази ценностна нагласа и нашата ценностна нагласа свободата, собствената отговорност, собствените усилия винаги ще бъдат в центъра на нашето политическо кредо. По оста изток-запад, запад – да, но все повече у дома. Ние винаги сме били политическа организация, която знае вътре през нашите собствени житейски истории, че отварянето на България към Европа е много важно. Всички ние сме били там, пътуваме, връщаме се, но знаем все по-добре, че човек има нужда от адрес, от принадлежност, от собствена страна. Собствена означава двустранна връзка. Тя е твоя и ти си неин, или нейна. Това е много важно за нас.

Трябва да се научим да бъдем големи, както казах. Това е особено състояние за политическата култура на една организация. Ние сме се научили да бъдем малки в много отношения и трябва да променим начина си на мислене. Това означава, че трябва да се научим да поддържаме много ясен вътрешен ценностен и етичен код, организационни и културни характеристики. Но трябва да можем да ги споделяме с хора, които са по-различни от нас. Да активизираме това, което ни свързва. А това, което ни различава, да не бъде проблем. Това звучи добре, но е доста по-трудно отколкото звучи. Трябва да се научим структурите, които изграждаме, да не минават веднага в капсулация, а да имат себе си кода на постоянния растеж. Това зависи от всяка една структура, на всички нива – дали на централно ниво, дали е местна организация, дали са тематичните групи. Постоянен растеж, постоянно отваряне към нови хора, към нови теми, към нови идеи – трябва да го направим.

Трябва да се научим да решаваме проблемите на всяка една обществена група, която разчита на нас без да позволяваме това да се превърне в така да се каже “завладяване”, защото е смаляване. Трябва да решаваме проблемите. Но трябва да ставаме голяма национална общобългарска организация с ясна претенция да представляваме цяла България. И трябва да се научим да оперираме по-добре във всички измерения на българските мащаби. Голямата България, както наричаме българската диаспора в чужбина, в София, в големите градове. И малката България – там, където най-трудно проникваме. Това е следващият етап на това изключително важно предизвикателство.

Ние идентифицирахме седем знаковите трансформационни доктрини. И ще поясня след малко защо ги наричам доктрини. Това са не просто теми, не някакви записи в програми. Това са разработени политики, които ние владеем като част от публичния разказ, той е невъзможен без нас. Ние сме ги наложили, ние сме ги произвели. Наши са лицата, с които хората ги асоциират. Ние ги владеем до степен, когато излъчим министър в съответния сектор, той от втория или третия ден да изглежда все едно винаги е бил на този пост. И да генерира доверие. И тук, разбира се, искам да благодаря на Надежда Йорданова и Божидар Божанов. Цветя няма да подарявам, че е рисковано.

Наричам ги доктрини, защото става въпрос за много сериозно разработени решения. На първо място, разбира се, върховенството на правото и корупционния модел. За корупция и съдебна реформа се говори много отдавна. Изцяло наша заслуга е свързването на едното като решение на другото и превръщането в централна тема за състоянието на българската държавност и за състоянието на моралната тъкан на българското общество. Дълги години съм слушал как тези теми никой не ги разбира и не се интересува, но ние превърнахме темите за правата и справедливостта в централни за обществото.

В следващите дни ще го видите. В трудната коалиция, в която оперираме, наистина преминаваме към действие със Закона за съдебната власт благодарение на усилията на Надя и разбира се с подкрепата на нашите коалиционни партньори, за което благодаря. Законът вече е в публичното пространство. Процедурата започна. Очакваме съвсем скоро да започне решителната реформа на КПКОНПИ, без която не можем да говорим за реална промяна. Вчера започнахме първите стъпки към промяна на конституцията. Без това няма да стане. Да, отново ще ни се обяснява как това няма да стане, не може да се случи и т.н. Ние обичаме такива каузи.

Другата ключова за нас трансформационна доктрина е интеграцията в Европейския съюз и НАТО. И там имаме още работа и ние трябва да сме гаранти. А също за интеграцията в еврозоната, позабравената интеграция в Шенген, което означава още един елемент от нашата сигурност да бъде изградена. Да говорим за пълноценната интеграция в НАТО не просто като кибици, като хора, които се държат като избягали от вкъщи, за да отидат в кварталния клуб. Не казваме, че сме там. Някакси не ни е удобно от руснаците. В НАТО сме, хора! И то е в България. И този психологически момент трябва да наложим политически така, че наистина България да използва пълния потенциал на тази организация не просто във военната сфера, но и като платформа за огромно развитие, технологично, научно, образователно, каквото искате. Имаме страшно много да вземем и да получим от там.

Другата трансформационна доктрина, която развихме като политическа тема, са политиките по отношение на българите в чужбина или това, което наричаме Голямата България. И тук особено искам да благодаря на нашите организации в чужбина, които са много активни, на всичките ни активисти в чужбина и на Антоанета Цонева. В миналия парламент тя валидира нашите усилия да не бъде закрита комисията за българите в чужбина, защото имаше такива намерения. Тя допринесе комисията да бъде изключително активна и продуктивна макар да сме само на няколко седмици след създаването й. Очакваме наистина да произведе конкретен резултат, който да свързва България с всяка една точка с поне един човек, който иска да има връзка с нея.

Просветленият патриотизъм е това да обичаме България и да имаме тази емоция, тази връзка с нейното минало и нейното бъдеще. Да не го оставяме на някакви хора, които са се нарекли патриоти, а да кажем, че е част от нашата доктрина. Защитата на природата и доктрината за ограничимостта на държавата е това, което ни характеризира като дясна организация. Но ние трябва да развиваме тези теми. Те показаха своя потенциал. Ние имаме още какво да свършим по тях, но трябва да развием и още нови поне седем. И не просто да ги обявим за приоритети. Ние трябва да ги превърнем в много конкретни свои визии за това как да се развива страната.

На първо място, разбира се, образованието и науката. България винаги е била стартирана като просветителски проект. Винаги това е било най-ценно за всеки един от нас – школото, 15-ти септември, а и защото без него не може да имаме динамично икономическо развитие. И второ – този модел на иновационно развитие и управление на технологична трансформация. Знам, че звучи много сухо и абстрактно, но по същия начин звучеше темата за дигитализация, когато я налагахме.

Ние, мисля, че беше през 2018 г., направихме едно събитие за дигиталното бъдеще, което дефинира началото на нашата работа по темата. Помня как ни се смееха, когато в кампанията за София започнахме с темата за дигитална София. Написаха едни дописки колко било неадекватно, как никой не се интересувал, какви били тия тъпотии, как никой не знаел тази дума, намерете някоя друга дума и т.н. Днес тя е в центъра на въпроса каква държава ще имаме. Ще бъде ли тя ефективна, достъпна, прозрачна, подконтролна или не. Няма друг начин да се говори за състоянието на българската държавност без да се отговори за дигиталната трансформация. Няма друг начин да говорим за бъдещето на българската икономика без да говорим за дигиталната трансформация. Но има и други технологични промени. И ние трябва по същия начин да ги превърнем в политики. Трябва да ги превърнем в конкретен модел на развитие и да ги реализираме.

Нещо, което винаги се казва, но аз ще го кажа не защото винаги се казва – културата и духовността. Не искам да го кажа само, защото е добре да се каже. Културно е да се говори за културата, нали? Някакси се очаква в нашата публика да се говори за това. Аз искам да ви кажа, че това е стратегически сектор и ние трябва да го превърнем в такъв.

Той е стратегически за развитието именно на тази нова прослойка икономически активни хора, която все повече ще работи с главите си. Неслучайно се наричат креативни индустрии. Стратегически, защото иначе не можем да променим българския бранд и това как си представляваме България. Стратегически е, защото всъщност все повече ще става ясно, че културата и духовността са онова, което алгоритмите и изкуственият интелект не могат да подмени. Не може да замести и не може да фалшифицира. Именно затова ще бъде от огромно стратегическо значение как ще ги развиваме така че да останем хора и да не бъдем погълнати от цялата тази технологична трансформация. Защото технологичната трансформация създава възможности, но създава и рискове. И създава социално напрежение. И отговорът за това отново е културата.

Няма как да говорим за нова генерация и за решението на проблемите с демографията без политиките ориентирани към децата, семейството и младежта. Нещо, което съм обобщил като социална и здравна политика – ние трябва да имаме много ясен отговор за това какъв пенсионен модел искаме в страната. Това е огромна черна дупка. Не е просто финансова, а от гледна точка на благосъстояние е начин да решаваме проблема със структурната бедност и изолация на огромни групи от населението. Също важги и за здравеопазването. Това е огромно предизвикателство, ако изобщо искаме да говорим за качество на живот.

И не на последно място – децентрализацията. Децентрализация, защото искаме да сме свободни и да сме инструмент на хората, които искат да участват във вземането на решения. Защото политическият процес, процесът на управление, вземането на решения трябва да се свежда максимално близо до тези хора, които искат да участват в обозрими формати. Ние трябва да преоткрием българските общини. Всъщност основен елемент на българската държавност, на българската политическа общност, на начина, по който хората решават проблемите си и изграждат живота си. Това България го е знаела, то е кодирано в нея. Във всяко градче има сгради – едно старо училище, една църквица, едно читалище, които често са строени в ядрата на Османската империя, в чужда деспотия, отдолу нагоре. Не с европейски средства. Този код е дълбоко в нас, ние трябва да го преоткрием и да го превърнем в политическа кауза.

Искам да кажа едно хубаво нещо хубаво за коалиционния модел и да споделя някои проблеми, защото трябва да сме прагматични. Хубавото е, че “Демократична България” вероятно е една от най-успешните коалиции в българската политика от гледна точка на това как работи и какви резултати дава. Той е изключително стабилен. Позволява три различни организации със своята идентичност, със своята политическа култура, със своята различна история да представляват една и съща група хора. Неговата стабилност, устойчивост и продуктивност се дължи на това. Ние представляваме едни и същи хора. Аз съм го казвал и пак ще го казвам – всички наши избиратели по свой начин са зелени, по свой начин са демократи за силна България, естествено казват е “Да, България” и това е отговор на всички техни житейски въпроси. Но тази структура води и до проблеми. Те са структурни. Не разбирайте това, което ще кажа като укор към някого. Ако е укор към някого, преди всичко е нещо, за което аз трябва да нося отговорност.

Трябва да си даваме сметка, че това донякъде води до капсулация, до неефективност на местни организации, където един и същи тип хора в населени места, в които няма много такива хора, все още се разделят в три организации, вместо да са заедно. И това хаби енергия във взаимоотношенията помежду им. Тази капсулация води до трудно взимане на на решения. Не се привличат хора. Има един уют на малките мащаби, от които ние трябва да излезем, ако искаме да сме готови. Тази структура ограничава и демократичността, защото взимаме едни решения и след това се отива на коалиционни преговори и се излиза с променени решения. Това е част от напрежението и аз много добре го разбирам. Тези напрежения, между другото, съществуват и в трите организации и ние трябва да мислим какво правим по този въпрос.

Хубаво е, че трите организации в следващите 30 дни ще подновят лигитимността на своите органи и ще ги обновят в степента, в която всяка от тях прецени. Оттук нататък ще трябва да помислим как ще доразвиваме този модел. Това не означава задължително пълна интеграция, но включва и това като възможност. Искам да благодаря особено на моите колеги, на Атанас Атанасов, на Борислав Сандов и на Владимир Панев. Защото сме екип, който чисто човешки изнесе всичко на гърба си. Без тяхната мъдрост и тяхното търпение нямаше да можем да имаме това, което имаме. Така че сърдечно благодаря и искам да кажа, че като отбор можем да довършим работата. Сигурен съм в това!

Няколко думи за нашата роля в управлението. Ние сме най-малките в тази коалиция. Тя е много сложна и разнородна като култура, като етап на развитие, като характеристика на партньорите. Някои сме системни партии. С БСП представете си сме в една категория. Други възникват. Всичко това прави тази коалиция много сложна. Тя противоречи на всички закони за нормалната политическа логика с изключение на един: криза. Криза на държавността и криза на политическото представителство. Но тя е толкова сложна, че нейното развитие ще бъде част от промяната на българската политическа система. Всъщност всички организации в коалицията се променят. И това е част от цялата тази голяма трансформация, в която трябва да навигираме. Нашата задача е да запазим физиономия и в тази коалиция, а и цялата политическа система да гарантираме важните за нас неща, нашите ценности и нашия ценностен код.

Ние също така трябва да имаме ключова роля да дефинираме как ще подходим към местните избори. Не можем да си позволим силите извън статуквото да се явят разпарчатосани и да дадат шанс на статуквото да се презареди. Това впрочем са трите най-големи политически предизвикателства в следващите три години. Предстоят ни местни избори, европейски избори, с много висока сигурност ще има и парламентарни избори. Не съм врачка, но това ми е усещането. И това ще бъде решителният период, в който ще се предопределят условията, в които ще бъдат проведени президентските избори. Кандидатите, темите и начинът, по който се структурира подкрепата за тях ще бъде структурирана. И това е много важно. Във всичко изброено ние трябва да сме много активни и следващият Национален съвет ще работи за това.

Няколко думи още за ролята ни в политическата система. Ние трябва да гарантираме демократичния европейски вектор на развитие на страната, да гарантираме парламентарната република и институционалният подход на всички политики. На нас се пада да гарантираме свободата, върховенството на правото, човешките правдини. И никога не трябва да го забравяме.

На нас се пада отговорността да продължим да налагаме модела на тези трансформационни политики, свързани с технологичната трансформация. Включително така че да запазим ролята на човека и чувството на човека като централно действащо лице в историята. Ние трябва да отговаряме и да дадем своя принос в България политиката да не бъде междуличностни отношения, някакви интриги, а поле на големите идеи. И имаме много работа да вършим в това отношение. На нас се пада особена роля в оздравяването на политическото пространство.

Българската политика е тежко болна, защото българската държава е болна. Има един огромен ров по средата на политическия живот между т.нар партии на промяната и партии на статуквото. Неизбежно е, защото политиката не е просто полето, на което се вземат управленските решения и се правят бюджетите. Политиката е онази сцена, на която чрез политическата драма обществото отговаря на въпроси, свързани с това кои сме ние, каква е нашата морална тъкан, какво е нашето усещане за справедливост. Аз не обичам да говоря за тези понятия, но всъщност не трябва да забравяме, че нито една политическа система, която не може да даде удовлетворителен отговор на тези въпроси, не може да бъде стабилна и легитимна.

Нашата затова е болна. И съдебната реформа е част от това усилие. Не просто да отговорим на някакви препоръки. Не просто да променим някакви закони. А да променим условията как се прави политика в България и как българската политика отговаря на въпроса за моралната тъкан на нашето общество. Този ров, за който говоря, е толкова дълбок, защото ние нямаме нормалния съдебен инструментариум да решаваме въпроса с отговорността на отделни индивиди. Когато Гешев стои там, никой не може да има доверие, че отделните казуси, свързани с определени решения, или определени скандали ще бъдат разрешавани. Това означава, че политиката трябва да решава и тези въпроси. А тя не е добре пригодена за тях. Това означава, че големи групи избиратели, които гласуват за определени политически формации, са заложници на личната политическа съдба на хора, които иначе трябва да се обърнат към независимия български съд и да получат полагащите им обвинения, да се види какви са доказателствата и по правовия закон от институции, които се ползват с доверие да получат решение. Но това да не бъде част от политическия процес. Това е структурен проблем на българската политика. И тя няма да може да се нормализира, докато ние не го решим. Това решение зависи от нас.

Този път избрахме да направим една конституционна комисия, а не да внасяме нашия законопроект за промени в конституцията. Дори не става въпрос да изработим такъв в рамките на коалицията, а да се опитаме да направим платформа за диалог с всички парламентарни сили, президента, експертните общности и да търсим широк консенсус. Не за да търсим мнозинство, а това да бъде път към оздравяване на политическата тъкан. Това няма да бъде никак лесен път. Той няма да се изчерпи само с евентуалните промени в конституцията. Искам да кажа, че ще е платформа за диалог. Но има едно НО. Който си мисли, че може да се случи без Гешев да бъде разкаран, бърка. Ако някой много го харесва, да му вземе един мултитемпературен охладител, да си го сложи в партийния офис и да му се радва. Но докато този човек е главен прокурор, възможността в България да разделим индивидуалните казуси от политическото представителство няма да сработи. И това не е защото аз го казвам. Аз просто знам, че е така. Аз просто знам, че хората няма да го приемат. И затова искам да кажа в началото на този диалог – да, ние сме готови да водим диалог, но да – Гешев трябва да си ходи. И най-добре е да последва примера на един по-умен човек от себе си – господин Цацаров. Това не е персонално, това е системно. Това е системен институционален въпрос.

Моето изказване завършва. В него има повече въпроси, отколкото отговори. Но аз вярвам, че добре поставеният въпрос е половината даването на истински отговор. Ние ще изберем органи. И тези органи ще трябва да отговарят на тези въпроси. Ще работим заедно по това.