„Демократична България“ трябва да заеме мястото си и да развие нов набор от дългосрочни приоритети и цели за България

Интервю на OFFNews с председателя на „Да, България“ и съпредседател на „Демократична България“ Христо Иванов по повод приетите окончателно конституционни промени, бъдещето на дясното и предстоящите европейски избори.

Автор: Ружа Райчева

Ще ставате ли евродепутат или еврокомисар?

– Не си търся нова работа. Лично за себе си смятам, че като един от лидерите, които носят отговорност за сериозните компромиси от последните месеци, като минимум трябва да се погрижа за постигането на определени резултати, преди изобщо да мога да мисля за нови позиции. Ето защо фокусът ми е върху задачите, които имам да довърша в настоящото си качество. Конкретно през 2024 г. трябва да завършим структурната страна на съдебната реформа. Също така, надявам се в следващите месеци да имаме политическата визия да консолидираме Демократична България като носител на обновена програма за ускорена модернизация и развитие на страната ни от център-дясна позиция.

Как отговаряте на критиките на президента Радев, че Народното събрание няма моралното право да провежда конституционна реформа, защото се ползва само с 8% обществено доверие?

Парламентите получават доверие или на избори, или чрез своите действия. Ние проведохме пет последователни избора и това очевидно не произведе доверие, а напротив – задълбочаваше безизходицата. Настоящият парламент имаше като първа огромна задача да разреши най-тежката политическа криза през последните 36 години в България. Никога не съм крил, че това стана на цената на тежки компромиси. Те се отразяват на доверието към политическата система. Тази цена обаче е неизбежна, защото видяхме, че ако просто опитваме да върнем топката на избирателите и продължаваме да ходим на избори, това не дава решение. За да излезем от политическата криза обаче, не е достатъчно да бъде сформирано правителство и да работи парламентът. Ние трябва да започнем да решаваме дълбоките причини за политическата криза и липсата на доверие.

Една от тези причини е свързана с липсата на законност в България. Въвеждането на законност е дълго институционално усилие. Колкото повече го отлагаме, чакайки някакви въображаеми парламенти, които отнякъде ще съберат невъзможно високо обществено доверие, само ще става по-зле. Длъжни сме да започнем да изграждаме институциите, които постепенно да върнат общественото доверие към държавата.

Конституционните промени са само предпоставка – от тях няма да произтече нищо непосредствено, а и никога не сме го твърдели. Те обаче са неизбежната, дълго отлагана стъпка, с която се полага основата на истинската реформа. Призивите тя да бъде отложена, за да се явят някакви невъзможни, свръх облечени в доверие парламенти, са изключително деструктивни. Няма друг път към излизане от тази криза на недоверие. Това е отговорното поведение. И ако Радев се интересуваше от поемане от отговорност, най-малкото, щеше да обяви своя проект за промени в конституцията.

Всъщност, тези коментари са поредната илюстрация, че, за съжаление, цялото поведение на президента не съответства на конституционната му роля на посредник, търсещ точките на обединение, а на популист в перманентна кампания. Радев използва президентството като платформа за своя версия на „Шоуто на Слави“ – постоянно да бъде “в телевизора” с възможно най-популистките и деструктивни критики, за инжектиране на конфронтация с всички средства, без да поема отговорност за нищо. Само си дайте сметка какво означава при всички тези войни около нас, че Радев отказва да свиква КСНС – конституционния формат, в който трябва да се координира на най-високо национално ниво политиката по сигурността на държавата. Единствената му цел е да подгрява възможността да се яви като новия популистки спасител и да търси удобна възможност за такъв вираж. Не го интересува нищо друго.

Вероятно е очаквал, че Народното събрание щеше да отхвърли законопроекта му, ако все пак го беше внесъл?

– Защо да го отхвърлим, ако той е убедителен и аргументиран? Инициирането на промени в конституцията е правомощие на президента, това не е само възможност, но и задължение. Ако наистина те интересува съдебната реформа, внасяш своя проект и работиш за неговата реализация, без да си търсиш оправдания, както, впрочем, направихме ние.

А не е ли това, защото конституционната реформа до голяма степен се насочи срещу президентската институция? Донякъде изглежда, че искате да ограничите правомощията му, може би президентът затова реагира така остро?

– Този аргумент върви в 2 посоки: че ние целим да орежем правомощията на Радев, или че неговата реакция всъщност е, за да си пази правомощията в свой личен интерес. Твърдя, обаче, че ние имаме принципни основания за тези изменения. В тази верижна политическа криза се видя, че има проблем в конституционния модел и ние трябваше да намерим системно решение за това. Ако гледаме как са еволюирали конституционните модели на всички утвърдени демокрации, ще видим, че се случва през кризи, след които конституционният модел се адаптира на база на изводите от конкретна ситуация.

Това, което се видя, е че при досегашния режим на служебно правителство, то се превръща в някакъв непредвиден от конституцията режим на президентско управление. Кабинетът не просто се назначава от президента, само колкото да проведе изборите по най-неутралния начин, а става негова лична проекция в изпълнителната власт. Радев, безспорно, използва кабинетите си, за да прокарва свои дългосрочни политики.

И нещо повече, това вкарва президента в конфликт на интереси. В момент на парламентарна и правителствена криза, президентът в нашия конституционен модел трябва да бъде посредник. Цялата уредба на процедурата с мандатите и консултациите има за цел държавният глава активно да работи за спогаждането на политическите сили и за намиране на допирни точки, около които да се изработи формула за редовно управление. Само че, когато президентът всъщност е заинтересован от провала на тези усилия, за да получи изпълнителната власт за себе си, това го мотивира да действа в другата посока.

И ние го видяхме на практика – в нито един от кръговете консултации Радев не направи и най-малките реални усилия да посредничи за намиране на изход. Провеждаше ги като безсъдържателни медийни събития, пришпорваше сроковете, когато трябваше да даде време и се държеше като кандидат в кампания. Спомнете си как при една от срещите с нас, той избра да отвори напълно несвързана с целта на процедурата полемика и ни чете фейсбук статуси. Да не говорим за упорството да дава третия мандат на БСП при пълната яснота на предварителната му обреченост.

Сега, когато Радев раздава присъди и етикети за това управление, би трябвало – ако поне за миг е честен пред себе си – да се запита, дали ако беше избрал различна линия на поведение през тези бурни месеци, нямаше да има повече шанс за намиране и успешно прилагане на друга формула.

Защо след последния национален съвет на Да, България обявихте курс надясно, при положение, че партията Ви е замислена като центристка сила? Ще продължи ли Да, България по същия път с ДСБ и Зелено движение?

– Доста са факторите зад този анонс. Преди 8 години създадохме Да, България и после коалицията Демократична България, заедно с нашите приятели от ДСБ и Зелено движение, като реакция на обстоятелството, че към онзи момент системата от демократични институции в България оставаше незавършена и белязана от множество дефекти. Много от тях бяха започнали да се израждат. В празнините и дисфункциите се оформи устойчив модел на концентриране на власт без съответните противотежести, контроли и публична отчетност и това – както винаги – се превърна в корупция.

Това положение на нещата с години не позволява България да постигне пълноценно членство в европейското семейство. Първо, заради незавършеността на елементите на интеграция, второ, заради всички форми на мониторинг и други корективни мерки и, най-важното, по простото обстоятелство, че гражданите на България не могат да се чувстват пълноценни европейци в родината си. Постепенно започнаха да се добавят и определени авторитарни и репресивни залитания на фона на засилващия се риск от вписването на този български модел в определени регионални тенденции, свързани с опита на Русия, а и все повече на други сили, да наложат имперски реванш в Източна Европа.

Демократична България винаги е била център-дясна формация, но в изминалия период, ние имахме за първостепенна цел да наложим дневен ред на консолидация на демократичния модел в България, и по този начин, завършване на нашата интеграция в ЕС – не просто на ниво институции, а като ниво на свободи, правов ред и икономически перспективи за отделния гражданин.

От гледна точка на тази проблематика, за нас беше ясно, че за да налагаме подобен дневен ред, ние трябва да можем да се позиционираме по начин, който не позволява на идеологическите разделения да попречат да се формират широки мнозинства около задачите, свързани с доизграждането на демократичния модел. Като системни политически сили, фокусът ни винаги е бил върху търсенето на допирни точки за устойчиви институционални решения, а не върху политиката на разделения и персонални вендети и възмездие. Неслучайно в центъра на нашия дневен ред е правосъдието – това е популистки непривлекателна тематика, която обаче отговаря на нивото на нашата отговорност към държавата и демократичната система като такава. Правосъдието е основата на суверенитета на правовата и демократична държава и ние винаги сме започвали оттам. Едновременно с това, реформираното правосъдие е единствената устойчива гаранция за законност и носенето на реална отговорност, включително за корупция.

През тези години ние преминахме през различни форми на политическо действие и най-различни коалиционни формули, правихме грешки, но винаги в преследване на този дневен ред. Днес, след най-дългата и сериозна вътрешнополитическа криза и на фона на изключително рискова среда за сигурност в региона, ние залагаме и отстояваме точно този дневен ред като крайъгълен камък на управленската формула. Предстои да видим колко от тези задачи ще успеем да реализираме на този етап. Има вече някои окуражаващи резултати, има и нарастващо нетърпение. Но, така или иначе, този елемент от нашата политическа програма е в процес на изпълнение и идва време да я надградим с нови хоризонти и задачи.

Междувременно българският политически живот започна да се променя и аз твърдя, че настъпващата фрагментация е най-добрият шанс, който имаме. Тя не изглежда героична и не е като в холивудски филм: „Дойдоха едни добри хора и с един жест премахнаха злото“. За съжаление, стилистично сме в неореализма и нещата изискват много повече мъдрост, овладяване на горчивината и много търпение, за да можем да се справим. Фрагментацията на политическия живот е най-добрата предпоставка да няма концентрация на власт и да се научим да си говорим. Да се научим, че не можем да водим политика на отрицание на всички, които не са като нас, а ще трябва да си постигнем целите през разговор с обществени групи, които може би не мислят точно като нас и техните представители.

В тази ситуация е много по-важно да се извежда нов хоризонт на надеждата. Трябва да поставим нови, амбициозни цели. Това е важно нещо в политическата динамика – винаги трябва да има хоризонт на надеждата, около който да се мобилизира обществена енергия за преодоляване на различията и постигане на съгласия.

В България винаги е имало една политическа общност, която си е поставяла за цел да удържа курса към модернизация на страната, към просвещение и културно издигане, съчетани с идеите за индивидуална свобода, условия за предприемачество и инвестиции, гарантиране на законност и ред. По геополитически причини, тази общност винаги е разбирала, че трябва да държи страната далеч от имперските апетити на Русия и да я тласка в западна орбита. Традиционно в българския контекст тази общност се нарича дясна. За да се структурира нормален политически пейзаж в България, сега е много важно тази ниша да бъде добре уплътнена.

Както казах, ДБ винаги е била позиционирана в център-дясно. Тя се утвърди като една от най-успешните коалиционни формули и като политическа сила, която е изключително ефективна в налагането на дневен ред и национални приоритети и намирането на съгласия около тях. Естествено е точно ДБ да бъде субектът, който да артикулира и да работи за едно ново издание на националния дневен ред за модернизация и гарантиране на индивидуалните свободи, за здрави институции и закони. Важно е да има системен субект, който прави политика от тази гледна точка и си поставя за цел да отгледа следваща генерация лидери, за да осигури генерационен трансфер на тези идеи. ДБ трябва да заеме мястото си и да развие нов набор от дългосрочни приоритети и цели за България, които да се опитва да договаря и отстоява на политическия терен.

Когато говорим за модернизация, ние трябва да имаме предвид, че по технологични и климатични причини, това все повече е зелена тема – и като цели, и като средства. И затова е естествено да споделяме много общи ценности със Зелено движение. В този смисъл ще продължим да надграждаме партньорството си.

По отношение на конкретната формула на коалицията ни предстои разговор. Аз виждам структурната необходимост за надграждане, превръщане в нещо още по-устойчиво и способно да провежда единна политика, за създаване на общи колективни формати на вземане на решения и приемане на нови програмни хоризонти. Важно е да имаме формати, чрез които да може да привличаме нови хора и да развиваме нови лица и в перспектива – нова генерация лидери. Това са задачите, оттам нататък как точно ще се решават те организационно и ще се подредят отделните елементи в рамките на ДБ, е въпрос на съвместно обсъждане.

Как ще коментирате ограничаването на свободата на словото в парламента? Какво е вашето мнение – къде е мястото на журналистите в сградата на бившия Партиен дом?

– Не съм част от ръководството на нашата парламентарна група и не съм участник в председателския съвет. Личната ми позиция е, че при преместването в настоящата сграда едно от главните предизвикателства беше да намерим подходящия баланс и организация, които да позволят на медиите да си вършат добре работата.

Парламентът не може да бъде бункер и мисля, че е необходимо декларацията, която отправиха парламентарните репортери, след Нова година да стане обект на много сериозен и задълбочен разговор. Само с диалог и обсъждане, а не еднократна размяна на позиции между журналистическия корпус и председателския съвет, може да се намери най-добрият модел на взаимодействие.

Двете страни, и най-важното – гражданите, които всъщност обслужваме, имат нужда от това. Видях в тази позиция протегната ръка за по-добре структурирано сътрудничество по принцип, а не просто конкретни искания. Самият факт, че парламентарните репортери заедно заемат позиция и са готови да поемат ангажименти, показва възможност за едно много по-добре структурирано взаимодействие в общата ни задача да осведомяваме обществото какво се случва.

Бих призовал всъщност да се стъпи на това и да се проведе открита дискусия, на която да се търсят възможности да се удовлетворят поставените въпроси, които независимо от битовите аспекти на конкретните обстоятелства, са в общия интерес. Призовавам за продължаване на разговора по всички поставени теми.

В България растат антизападните, и по-конкретно антиамериканските настроения, като за това свидетелстват множество проучвания, включително и на GLOBSEC. Безпокоят ли Ви увеличаващите се поляризация и разделение в обществото? Как може да се противодейства на подобно явление и някои от действията на правителството не задълбочават ли този проблем?

– Разбира се, че поляризацията е нещо, което много силно трябва да ни притеснява, затова говоря за необходимостта да търсим технология на съгласието. Трябва да разбираме, че светът, Европа, България и отделните хора сме изправени пред много сложен възел от предизвикателства, бих казал: перфектна буря от предизвикателства в най-различни, но свързани помежду си области.

Има всеобщо повишаване на глобалното военно противопоставяне, нарастващо използване на военни средства за разрешаване на едни или други въпроси, за които до скоро правилото беше – дипломация. Огромни вълни на технологични и, свързани с тях, икономически и социални промени. Тук, разбира се, трябва да добавим и климатичните промени. Всичко това се преплита и подсилва взаимно. На нивото на отделния индивид и общности, това означава огромен фронт на промяна и несигурност за това как ще живеят хората, как ще се възползват от възможностите и как ще се справят с рисковете. Това инжектира неустойчивост и поляризация и е много лесно да се използва за раздухване.

В България трябва да намираме модели да се справяме с това, без да си затваряме очите за рисковете и притесненията, но и без да пропускаме възможностите, като сме наясно, че трябва да търсим съгласие помежду си. Важно е да намерим начин да не се делим на проглобалисти и антиглобалисти. В крайна сметка за мен голямата предпоставка на тази поляризация е именно, че едни хора смятат, че това, което виждат на глобално ниво отваря възможности, от които да се възползват веднага на всяка цена, а други се стряскат и залагат на това, че по някакъв начин могат да се изолират от глобалните процеси, да ги игнорират, да се изолират в някаква котловина и да им се разминат. Нито една от тези позиции не е удържима и в България трябва да намерим общото кратно. Да намерим как да убедим гражданите, че е възможен модел, в който обществото ни като цяло, а не просто отделни прослойки в по-големите градове, може да се възползва от тези тенденции и възможности, без да губим идентичността си в този процес.

Друг аспект на нещата е, че справянето с голяма част от тези заплахи не може да стане на ниво индивид, община или дори национална държава с размерите на България. Само като част от Европа можем да намерим работещи решения в рамките, на които ние да се чувстваме комфортно и да не изостанем фатално в развитието си. Важно е да разбираме, че това трябва да се случи не като просто се носим по течението на глобалните и европейските политики, а с много по-ясна българска позиция.

За да си осигурим максимално благосъстояние и развитие в България, се изисква много по-ясно изразен български интерес, който да бъде отстояван на ниво ЕС. Но това започва с много по-ефективно и ангажирано търсене на национално съгласие – тук в България. За да бъде постигнат българският интерес, целите трябва да бъдат по-ясно артикулирани и да бъдат споделени от по-широк кръг хора, а не да има да се приглася към глобалните тенденции или да изглежда така, както често се случва и това отблъсква много българи, включително против техния собствен интерес.

Реалността е, че България в скорошната си история никога не е била толкова проспериращата и не е имала възможност за толкова голям скок, какъвто има в момента. Парадоксът е, че огромно количество хора не го разбират и не виждат своето място в тази възможност. За тях това изглежда като един фронт на страха и заплахата към всичко познато. Задачата ни е да убедим много по-широк кръг хора, че достъпът до технологично развитие, до образование и култура на световно ниво, до чуждестранни инвестиции и участие в европейските и западните икономически процеси, все неща, които много лесно се представят по плашещ начин, всъщност представляват безпрецедентна възможност България да направи скок в развитието си в интерес на всеки.

Ние трябва да можем да защитим възползването от тази възможност, да я покажем като нещо, което можем да споделим на много по-широка база като българи, оставайки с нашите традиции, културна идентификация, история и начин на живот. Трябва да се възползваме от нея, за да постигнем много по-високи нива на просперитет, разбирайки, че можем да го направим само чрез много по-големи платформи, но и само заедно като общност.

Затова казвам, че е важно да има умерена, модернизационна дясно-център сила, която не само разбира глобалните тенденции, но и необходимостта те да бъдат артикулирани на български национален език, за да може да мобилизираме по-големи обществени съгласия за политики на разумно използване на възможностите за модернизация и развитие на страната.

Казахте, че конституционната реформа е само първата, дълго отлагана стъпка. Какво трябва да се случи, за да имаме истинска съдебна реформа?

– Първата задача е да уплътним на законодателно ниво реформираната конституционна рамка на органите на съдебната власт. Говоря за приемането на нов Закон за съдебната власт (ЗСВ). Висшият съдебен съвет (ВСС) трябва да бъде изграден като орган на съдийското самоуправление.

С новия ЗСВ трябва да бъде изграден модерен модел на управление в прокуратурата. От една страна, ще въведем гаранции срещу партийно и политическо влияние, както при формирането на Висшия прокурорски съвет (ВПС), така и при взимането на неговите кадрови решения, като същевременно осигурим ефективна отчетност и подчиненост на обществения интерес. От друга страна, трябва да се намери необходимият баланс при ръководството на прокуратурите, така че да няма разпарчетосване и оформяне на нерегламентирани центрове на влияние, но и да не се стига до безотговорност.

Ще бъде много важно този процес да се случва в диалог с прокурорите и да включва определена степен на поемане на отговорност от тяхна страна като професионална общност, на основата на което да бъде гарантирана подходяща степен на професионалната им автономия и съответни елементи на самоуправление. След приемането на новия ЗСВ ще дойде ред да се попълнят ВСС, прокурорските съвети и Съдебният инспекторат. Тук огромното предизвикателство ще бъде да съумеем да излъчим убедителни фигури, които да могат да превърнат нормативните реформи в реални решения за модернизация на българското правосъдие. Новият ВПС ще трябва да избере нов главен прокурор, който трябва да може да бъде лидер на процеса на модернизация на прокуратурата в обществена полза.

Паралелно трябва да започнем да решаваме редица конкретни проблеми на правосъдието, които имат пряко отражение върху неговата ефективност и бързина. Като пример мога да дам проблема с експертизите. Заедно с новите съдебни съвети ще трябва да пристъпим към решаване на проблемите на неравномерната натовареност в различните органи на съдебната власт, което се отразява пряко на скоростта и качеството на работа. Ако успешно модернизираме прокуратурата, така че да можем да гарантираме по-високи нива на обществено доверие в нея и нейното ново ръководство, ще можем да пристъпим и към внимателно облекчаване на формалността на нашия наказателен процес, така че да го ускорим, без да жертваме гаранциите за правата на човека.

Конституционните промени трябваше окончателно да се приемат до края на 2023 г., за да може Народното събрание да има време да попълни парламентарната квота в регулаторите в началото на 2024 г. Какво можем да очакваме?

– С измененията в конституцията за първи път заложихме като конституционен стандарт независимостта на органите, които се попълват от Народното събрание. Мисля, че всички в управляващото мнозинство разбират, че трябва заедно да положим усилие да излъчим убедителни членове на съответните институции на база на техните професионални качества и способност да отстояват обществения интерес, а не да бъдат проекции на партийно парцелиране.

Очевидно е, че резултатът от този процес в много висока степен ще бъде и присъда за оправдаността на политическите компромиси, които доведоха до съставяне на тази управленска формула и на политиката на търсене на междупартийно съгласие изобщо. Без това не можем да се надяваме да изкараме България от ролята на „обичаен заподозрян“ и „абонат“ на всички видове санкционни и мониторингови инструменти, когато става дума за корупция.

С особена сила това ще важи за хората, с които ни предстои да попълним новата Антикорупционна комисия. Вярвам, че всички разбират, че това е тест, на който не можем да си позволим да се провалим и че всички индивидуални и партийни интереси ще трябва да отстъпят пред необходимостта да се справим.